Light and Darkness

Това е от една разходка миналата пролет.

Не, тук не става дума за дневната доза или наченките на битов алкохолизъм. Става дума за мен и моите хобита.

Онзи ден правих проверка на личните си средства и за кой ли път установих, че и този месец ще приключа на червено. Причините разбира се са много и за сметка на това изключително разнообразни. Като се започне от тока и телефона, та се стигне до ежедневната ми доза кафе на работното място и кабелната, която почти не гледам. Половината от тези неща са необходими и задължителни, но другата половина са резултат от отказа ми да концентрирам интересите си само в една посока. Но точно тази втората половина е нещото, от което бих се отказала най-трудно.

Традицията повелява:

1. Книги - трябва да съм била на 8 или 9 години, когато за първи път влязох сама в книжарница. Излязох с две книжки с авторски детски приказки и вкъщи мама ме похвали, защото по това време връстничките ми даваха джобните си пари за кукли и сладолед. Оттогава почти не се случва да пропусна месец без нова книга. Повечето съм ги чела само по веднъж и така си стоят в библиотеката и събират прах. Някои от препрочитане ги знам почти наизуст, а други дори не съм ги прочела. И все повече се замислям дали купувам книги, защото обичам да чета или защото обичам да ги притежавам. Какъвто и да е отговора настоящият резултат е почти изчерпано място за съхраняване и сериозен проблем с месечния бюджет.

2. Музика - това хоби го придобих късно и в училище. И в последните години е почти замразено. Не, че съм престанала да слушам музика или да се интересувам от нея. Просто трябваше да избирам за какво да отделям средства и музиката се превърна в онова нещо, дето заема половината място на компютъра ми, но уви малкото придобити оригинални произведения я изключват от графата “хоби”.

3. Икебана, хербарии и други такива - задължителните неща, когато искаме да подпомогнем креативната си страна.

4. Пъзели - наследство от дядо ми. Първият ми нареден пъзел все още виси на стената в спалнята при баба ми. В последните години нямам нито един нареден, залепен и окачен, но самото редене ми доставя изключително удоволствие. Най-новото ми притежание е стадо коне на есенен фон.

Всяко ново е по-поглъщащо от предишното:    

1. Вкаменелости и други заровени неща - започнах да ги трупам през първата ми година в университета. Много красиви и безполезни неща, но пък заемат място и са малко тежички при пренасяне.

2. Филателия - когато започнах първата си постоянна, дългосрочна работа ми се наложи да се пренеса в друг град. Ново място, нова среда, много нови проблеми и болезнено наличие на свободно време. “Болезнено”, защото в началото денят ми се състоеше от работа и нищо друго за правене. Марките са нещо като служебен ангажимент. Връзка с новия колектив един вид.

3. Градинарство - само цветя, моля. Изключително приятно хоби. Баба ми и съседката са виновни за него. Сега личната ми мини-градина включва пет храста бордюрни рози, ниско розово мушкато, няколко кактуса, лалета, лавандулов и босилеков храст. Последната ми придобивка е ябълкова тубероза.

4. Гобленарство - е за това освен дългите самотни зимни вечери друго обяснение нямам. Засега имам ушит само един гоблен и то от малките. Но в момента съм се посветила на една голяма, зимна картина с ковачница и гора. Много е трудоемко, но покрай шиенето изключвам за всичките гадни ежедневни неща.

Ето, това е моят скромен списък с неща, запълващи свободното време. На път съм към него да прибавя и сладкарството, но засега нещо не ми се получава задоволително. Но пък хобитата са за това - постепенно самоусъвършенстване.  

Краткият обзор на вчерашния ден изглежда ето така:

Видях първият си за тази година щъркел. Беше черен и гнезди някъде в района на Дъбравския язовир /на няколко километра от Белоградчик/. Много ценна находка.

Люляците в района на Рабиша вече са цъфнали. Изключително добра новина. Ако не друго то поне района ухае прекрасно.

Официално от вчера - 2 април 2008г. Галерията с рисунките в пещера Магура е затворена за посещение.  Най-после шефовете ми решиха да предприемат нещо в отговор на непрестанната вандалщина. Последната такава е голям ясно видим надпис в самото начало на Галерията, като малките копеленца са отделили време да пишат старателно,  разбираемо и дори да си сложат дата и мястото, от което идват. Като капак на всичко прилепното гуано на на места е обхванато от плесен или някакви спори и изглежда плачевно. Ще трябва известно време да стои на тъмно, за да се оправи.        

“Умра ли, кой ще слуша сред тревите

Протяжната цигулка на щурците?

И кой ще вдъхне пламък в леден ствол?”

И кой дъга ще опне в свода гол?

И кой разплакани скали ще гали,

и кой бедра - поляни засияли?

И кой ще шепне нежно на коси,

чиито блясъци нощта гаси?

Погълне ли ме вечната забрава,

кой страх на лешоядите ще всява?

И кой ще вдигне храм от ругатни

на моите надежди в съсипни?

И стиснал зъби, онемял до смърт,

Кой любовта ще пренесе отвъд?”

Ласло Наги

След почти три години работа в музейната сфера с прискърбие трябва да отбележа, че българинът е на прага да се превърне в самодоволен, безмозъчен, но за сметка на това изключително критичен турист. Без всякакво уважение към историята, културата и бита, но затова пък налитащ, като невидял на всякакви бляскави, звънтящи и посредствени неща. Мен лично, като археолог това много малко ме трогва. Безразлично ми е дори. Но е обидно за културните институции, като цяло, а най-вече за работещите в тях. Защото в тази държава хубавите неща стават бавно, когато стават. А още по-бавно стават в музеите. Тези последните всичките до един все още са държавни. Като изключим НИМ и музеите към БАН, всичките са на общинска издръжка. А общините са пълни с хора, които те гледат с тъп овчи поглед, когато им споменеш, че ти трябват средства за нови витрини и експонати. Такива неща им се струват излишни, защото на някой, някъде му е хрумнало, че може да практикува културен туризъм и да печели от него, влагайки минимум средства…

Но не затова ми беше думата, а за българския турист. Миналата седмица в четвъртък някъде в късния следобед в музея дойде посетител. На вид нормален. Преди да престъпи прага дори любезен. После обаче влезе в експозицията и първите му думи бяха “Бедничко е тук…”. Сега… музеят, в който работя е общоисторически. Имаме си и природонаучен отдел, че и Крепост, а дори и пещера. Като изключим птичките и тревичките другата ни експозиция е почти изцяло етнографска. Пише го в упътването. Виждали сте етнографска експозиция предполагам. Една такава битова, обикновено помещаваща се в стара къща /нашата къща е на 197 години/. Много панички, лъжички, хурки и носии. Никога претенциозно богата и бляскава, но за сметка на това най-близката среща, която бихме могли да имаме с ежедневието на дедите ни. А онзи господин я нарече “бедничка”, после добави “постничка”. Това са точните му думи. Не използвам нарочно умалителни. На всичкото отгоре говореше за себе си в първо лице множествено число и ме прекъсваше непрекъснато докато говоря. Може би му имаше нещо, за да се държи така. За съжаление обаче не е само той. И въпреки, че малко хора говорят за себе си в множествено число по-голямата част от посетителите, които съм посрещала през последните две години и половина са също толкова нахални и непочтителни. И вечно искащи нещо повече. И вечно мрънкащи, че не им е достатъчно интересно и забавно. Все едно, че са тръгнали на панаир, а моето задължение е да им изнеса спектакъл. Миналата година една мила наглед дама прекъсна екскурзоводката на Крепостта, докато изнасяше беседа с думите “не ни занимавай с глупости, а ни разкажи някоя легенда!”. Не, сериозно говоря. Точно така каза. А от мен се иска да съм мила и любезна, да отговарям на всички въпроси коректно, защото видите ли хората са тук, за да научат нещо. За да видят неща, които ако не бяха тук отдавна щяха да са забравени. За да съживят връзката си с миналото, да се докоснат до корените. Разбирам, че на хората им се иска да видят интересни неща. И на мен ми се иска да работя в нов, добре подреден и просторен музей. Защо не и в музей на открито. И да имам достатъчно средства да се погрижа обекта, който разкопавам да е своевременно консервиран и реставриран, за да имат хората възможност да видят какво е било тук преди 16-сет века. Но засега само ми се иска. И ми се налага да стискам зъби и да търпя не само липсата на  достатъчно средства, но и неуважението и намеците, че сме излишни, ако не откриваме и не показваме на преситените туристи златни дрънкулки.               

“Да, петнадесети март настъпи, но още не е изтекъл.”

На този ден в 44 г. пр. н.е. по време на заседание на сената в Рим е убит Гай Юлий Цезар. (Разбирайте - било е късна утрин, Сенатът е заседавал, Цезар е отивал на заседанието, пресрещнали са го при влизане в сградата на Сената и са го убили).

Като консул (59 г.) Гай Юлий Цезар прокарва редица закони за укрепване на държавата и решаване на социалните проблеми. В интерес на републиканците намалява откупната цена на данъците с 1/3. След завършване мандата на консулството той успява да получи назначение за наместник в Цизалпийска, а след това и в Нарбонска Галия. По време на галските походи (58-51 пр. Хр.) Гай Юлий Цезар завоюва цяла Задалпийска Галия. Армията му достига 10 легиона.
След като разгромява войските на Помпей и неговите политически съюзници при Елерда (49 г.), Фарсал (48 г.), Тапс (46 г.) и Мунда (45 г.), Гай Юлий Цезар застава начело на римската държава. Властта му има традиционна републиканска форма: има пълномощията на диктатор, притежава консулска власт, има постоянната власт на трибун, нравствен префект и др. През 44 пр. Хр. той получава пожизнена цензура и всички негови разпореждания са предварително одобрени от Сената и НС. Получава и външните атрибути на монархическата власт: позлатено кресло, почетна колесница, специално облекло и обувки, резиденция на Палатинския хълм. В негова чест е издигната статуя с надпис “На полубога”, дните на победите му са обявени за обществени празници и т. н. Всичко това предизвиква силна завист у аристократи и опозиция у републикански настроените римляни, срещу него е организиран заговор, начело с Касий и Брут.
От литературното наследство на Гай Юлий Цезар са известни “Записки за галската война” и “Записки за гражданската война”, за които е характерна ясно обмислена композиция, прост и достъпен разказ, лаконичност, конкретност и “тънка” характеристика както на отделните лица, така и на цели народи (особено на галите). Известни са сборници с речи и писма на Цезар, ред стихотворения и филологическият трактат “За аналогията”.

Според редица съвременни военни стратези, приносите му във военното изкуство не са загубили стойност и до днес. За стратегията на Гай Юлий Цезар са характерни идеите за правилно определяне направлението на главния удар; използване на разногласията сред противника и разгром по части; осъществяване на “амбициозна маневра” за последователно решаване на стратегически задачи; умело “дразнене” на противника без да се влиза в бой; организиране на съвместни действия на армията и флота; използване и усъвършенстване на фортификацията.

Тази книга я видях още с влизането в книжарницата в секцията с нови книги и веднага реших, че я искам. И, въпреки че в графата “заслужаващи си исторически криминални романи” признавам само тези, излезли из под перото на Робърт ван Хюлик и Пол Дохърти трябва да си призная, че в този случай харесването от пръв поглед се оказа и харесване от първа до последна страница.

“Свитъкът на дракона” (не се лъжете от заглавието и корицата - дракони има само там) е първи том от поредицата “Случаите на Акитада”. Главният герой - Сугавара Акитада е млад благородник на служба в министерството на правосъдието. Лишен от болни амбиции, но за сметка на това умен, честен, благороден и идеалист до мозъка на костите си. Действието се развива в Япония през 11-ти век и по незнайни за мен причини на корицата се мъдри надпис “Детективът Акитада от времето на шогуните”. Не, че през този период в Япония не е имало хора, носещи титлата “сей тайшогун”, но това са били само изявени военачалници, а човек като чете въпросния надпис остава с впечатление, че става дума за онзи период от японската история, когато шогуните изземват политическата власт на императора. Такова нещо през 11-ти век няма и между другото грешката не идва от книгата, защото и там шогуни няма(поне до момента).

Авторката на книгата е филолог по образование със задълбочен интерес към японската култура и литература от 11-ти век. Споменавам това, защото стилът на писане може да е “западен” въпреки всичките си опити да наподобява японски литературни образци от епохата, но вътре в текста има някои доста интересни подробности, които могат да се появят там само, ако някой наистина се е постарал да изучи времето и нравите, в чийто контекст ще постави героите си. А героите сами по себе си в конкретния случай са доста интересни и пълнокръвно описани. Радост за окото - един вид.

Искрено се надявам, че в най-скоро време ще бъдат издадени и останалите излезли до момента книги от поредицата. И този път преводачката ще си преведе сакето, като саке, а не като вино.             

Тази година март очевидно няма да е моят месец. Уж трябваше да има “Баба Марта”, но нямаше. Е, имаше, но не съвсем, защото се случи да е Задушница. После трябваше да е 3-ти март, но понеже така и не се разбрахме ще празнуваме ли, няма ли да празнуваме накрая се получи едно такова направо никакво. А след това дойде и 8-ми март. Някои се сетиха, други - не. Абе, много неща, заради които човек има повод да мрънка.

Но аз лично си бях обещала на 1-ви януари, че тази година няма да мрънкам или поне ще мрънкам минимално и за важни неща. Така че, засега стискам здраво зъби и минавам в изчакване месеца да свърши. Дано не достатъчно доброто начало има поне малко по-щастлив край.

“За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето, 

за прошката, че с теб съм и не съм, 

за думите, понякога спестени, 

за ласките, които не спести, 

за силата, която вля у мене, 

когато беше най-безсилна ти, 

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час, 

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.”

“Пръстен”, Веселин Ханчев

“The sky is clouded and grey like a mirror
Dreams of celestial bliss buried deep
An invisible web of whispers
Spread out over dead-end streets
Silently blessing the virtue of sleep.

The black cloud is beneath me
And I laugh”

Ihsahn, “The Adversary”