Light and Darkness

„Готов съм да умра. Но ти не си готов да ме убиеш.”

Картинката е до болка позната – група елитни командоси, безкрайната пустош на Далечния север и внезапно излязъл извън контрол секретен военен експеримент.Реших да продължа да гледам докрая само поради две причини – първата е, че преди да са успели да минат 20-сет минути докторът, който единствен от всички в района знаеше какво всъщност става и определено, принадлежаше към лагера на „добрите” взе, че се самоуби. Стори ми се интересна тази посока на развитие на сюжета. А втората причина е, че филмът носеше марката „Сделано в России”, което обикновено гарантира поне едно леко залитане извън рамките на стандартната посредственост на този род киноленти.Залитане наистина имаше. Малко странно и жестоко на пръв поглед, но все пак го имаше. И това е нещото, заради което си заслужава да останете да гледате. Все пак къде другаде освен в руски филм в подобна ситуация на членовете на отряда за бързо реагиране и тотално почистване, прочистване и ритане задниците на всевъзможни чудовища би им хрумнало да се разделят чрез жребий по двойки и да си организират двубои до последна капка кръв. Защото видите ли войниците трябва да умират като войници, а не да ги отстрелват като кучета, след като са се превърнали в безмозъчни зомбита. Всичко останало в този филм обаче не става за нищо друго освен за треторазрядна история, смесила в себе си „Заразно зло”, “Doom” и „Редник Джейн” /или както там се казваше този филм/. Диалозите висят в празното пространство и на моменти избиват на меланхоличен патос. Младата дама, която трябваше да играе жената – воин, не ставаше дори и за „плакнене на очите”, а по-бездушно представяне от нейното рядко ми се случва да гледам. Любовната история те оставя в безмълвно недоумение и само операторската работа, изчистена и опростена до крайност без всевъзможните сериозно втръснали вече /поне на мен/ ефекти прави филма гледаем. Един път. За втори никой не може да ме върже. Нищо, че става въпрос за руско кино и военна фантастика.

Гледам си вчерашния пост и си се възхищавам сама на себе си.

Нямах работа, пишеше ми се, седнах и писах, писах, а пък накрая го и публикувах. Не, че сега не мога да го изтрия. Мога разбира се. Но не е в това въпросът. По-важното е, че въобще ми е хрумнало да напиша такива неща. Сълзливи, депресирани, черногледи и комплексирани писания. Все едно, че са дело на вечно хленчещо същество, нетърпящо никого, но при всеки удобен случай оплакващо се, че е неразбрано и недооценено. А така ми се иска да си мисля, че не съм такава.   

Повечето от хората, които познавам са надарени с безгранично любопитство и способността да забравят нещата, които са имали неблагоразумието да останат известно време извън полезрението им. Защитна реакция срещу прашлясването на чекмеджетата, скрити в главите им и пълненето им с излишни глупости.

Нищо против нямам по принцип. Особено като се има предвид, че и аз показвам такива наклонности. Но при някои хора изхвърлянето на “излишни” неща води до това да те изхвърлят от жизненото си пространство, ако случайно вземеш, че не им се обадиш в продължение на месец да кажем. А все пак ти се водиш човешко същество, а не вещ. Да не говорим, че имаш претенциите да се водиш особено близък познат, та дори и наглостта да се имаш за приятел.

От цялата ситуация боли. Не много разбира се, защото донякъде си бил подготвен. Но боли. Чопли те отвътре. Тихо и упорито. Кара те да се питаш дали не си сбъркал ти някъде. Дали си бил достатъчно добър особено близък познат. Дали си бил достатъчно съпричастен към чуждите проблеми (защото понякога хората решават да си тръгнат понеже не ги изслушваш достатъчно).  В повечето случаи обаче се оказва, че грешката съвсем не е в твоя телевизор. Целият проблем е в нещо съвсем друго. В нарцисизма. Колкото и да си бил добро и примерно другарче, ако в един момент откажеш да слушаш безкрайните лекции за душевните страдания и ежедневните проблеми - заминаваш на боклука. Тъжно, но факт. Ако искаш да те помнят и да си винаги добре приет трябва да си благоприлично кошче за душевни отпадъци 25 часа в денонощие и осем дни в седмицата.      

Днес е 1 май - ден на труда, но мен така безнадеждно ме мързи, че чак ми се плаче.

След като геройски издържах тридневно дежурство тази сутрин едва се измъкнах от леглото. Не ми се спеше, но лежах на топло под завивките и ако ме бяха оставили така щях да се излежавам цял ден. Не, че съм кой знае колко уморена или работата ми е много тежка, но три дни по около десет часа на едно и също място, сама, а целият свят наоколо почива или поне се е настроил лежерно не е честно… То по принцип не се очаква да е честно, но все пак можеше времето да е малко по-топло, пицарията да е малко по-наблизо /с този гаден навик да не закусвам към десет и половина вече ми стърже стомаха/. Можеше и някой да дойде да ме смени за половин ден или поне да намине да си поговорим. Можеше…. Но очевидно не може.

Е, ще издържа до довечера. Нищо няма да ми стане. После ще си направя една самотна дълга разходка до парка и обратно. Ще се наградя с голяма порция сладолед и утре пак ще съм в кондиция за работа.