За мързела с любов
Днес е 1 май - ден на труда, но мен така безнадеждно ме мързи, че чак ми се плаче.
След като геройски издържах тридневно дежурство тази сутрин едва се измъкнах от леглото. Не ми се спеше, но лежах на топло под завивките и ако ме бяха оставили така щях да се излежавам цял ден. Не, че съм кой знае колко уморена или работата ми е много тежка, но три дни по около десет часа на едно и също място, сама, а целият свят наоколо почива или поне се е настроил лежерно не е честно… То по принцип не се очаква да е честно, но все пак можеше времето да е малко по-топло, пицарията да е малко по-наблизо /с този гаден навик да не закусвам към десет и половина вече ми стърже стомаха/. Можеше и някой да дойде да ме смени за половин ден или поне да намине да си поговорим. Можеше…. Но очевидно не може.
Е, ще издържа до довечера. Нищо няма да ми стане. После ще си направя една самотна дълга разходка до парка и обратно. Ще се наградя с голяма порция сладолед и утре пак ще съм в кондиция за работа.
