“И стоиш на снега срещу всички илюзии…”
Снощи бях на много странно мероприятие. Служебно. Културно-масово. И сякаш извадено от приказка за Осемдесетте години и техните литературни вечеринки. И въпреки, че съм достатъчно стара, за да си спомням досадата, която изпитвах по онова време от подобен род задължителни мероприятия и едновременно с това прекалено млада, за да съм изгубила съвсем желание да присъствам на поетични четения - не само, че не си тръгнах в първия възможен момент, но и накрая се оказа, че ми е харесало.
Хареса ми по няколко причини:
Първата бе ентусиазмът на организаторите. Никак не е лесно в днешно време ежегодно за 27 или 28 - ма година подред да организираш ”Вечер на поезията” и то в малък провинциален град и то във времена, когато поетите не са на мода (колкото и пошло да звучи това е самата истина).
Втората причина бяха специалните гости. Първо Надежда Захариева - която наистина умее да накара хората да я харесат, убеждавайки ги по много мил и специален неин си начин, че е истинска и искрена. После Александър Руденко - поет и преводач - от който освен стихове чух и един изумителен превод на Ботевия “Хаджи Димитър” на руски.
Третата причина е една поетеса, с която се сблъсквам за първи път - Анелия Гешева. Незнам защо и как съм я пропуснала, но приемам този си пропуск за сериозна грешка. Ето това тук е нейно:
ЗАЩО СИ ОТРЯЗАХ КОСАТА
Започна да прилича на въже,
което се превръщаше във ласо.
А във табуна имаше мъже,
които подозираха коя съм.
Сестра им бях - поне до оня ден,
когато се разсипах като стомна
и те видяха дявола във мен…
Красиво беше. Беше и удобно.
Не ми постлаха цялата земя,
не искаха да се покажат смели.
В косата ми поникнаха цветя -
като на Пролетта от Ботичели.
А след това пчелите - като дъжд
познаха медоносните скрижали,
но нямаше ни кон, ни звяр, ни мъж
така отчаян, че да ме погали.
Косата ми тежеше от роса,
а беше сенокосно, жадно време…
Очи затварях, вярвах в чудеса -
и гривата ми ставаше на стреме.
А после се превърна в здрава връв,
във битие, което си отива.
Така косачът ме докосна пръв.
И пръв не забеляза, че съм жива.
