От моя самотен хълм по залез…
Мъка
Странно чувство. Обгръща те плътно. Поглъща те бавно. Кара света да престане да се върти. Всеки път, когато решиш, че си стигнал дъното усещаш как пясъка обгръща глезените ти. Нещо тъмно попива толкова дълбоко в душата ти, че реалността губи значение.
Отричане
Понякога всичко губи смисъл. Понякога просто искаме всичкото “сега” и “тук” да изчезне сякаш никога не е било. Искаме да се скрием в някой тъмен ъгъл, да затворим очи, да запушим уши и да си помечтаем как може всичко да си бъде както преди. Не е нужно да е прекрасно. Не е нужно да е съвършено. Важното е да си бъде “както преди”.
Гняв
Казват, че времето лекува, но аз знам нещо което лекува по-бързо. Нарича се “заслепяващ гняв”. Най-силното оръжие, което имаме срещу света. Най-добрата ни защита. Най-верният ни съюзник. Въорьжи се с гняв и всяко друго чувство ще изчезне. Всяка друга мисъл ще се стопи. Няма да има минало. Няма да има бъдеще. Само едното ”сега” - трескаво стиснало зъби, свило юмруци, изтрило всяка следа от съмнение. Готово да удари. Да се разкрещи. Да забрави. Защото понякога единствено в забравата се крие така чаканото “утре”.
Примирение
Всички мразим безсилието. Гадно усещане е то. Но има дни, в които сме готови да приемем мисълта, че има неща, които сме безсилни да променим. Има чувства, които не можем да изживеем отново. Думи, които не можем да кажем на този, на когото ни се иска. Странни дни, в които се научаваме да губим.
Приемане
Някоя сутрин ще се събудя и слънцето отново ще свети високо в небето. Някоя сутрин чуждият смях вече няма да ме дразни. От чуждото щастие вече няма да ме боли. Някоя сутрин ще осъзная, че отново вървя напред и това не е предателство. Не е забрава… Просто отново се уча да живея.
