Light and Darkness

След почти три години работа в музейната сфера с прискърбие трябва да отбележа, че българинът е на прага да се превърне в самодоволен, безмозъчен, но за сметка на това изключително критичен турист. Без всякакво уважение към историята, културата и бита, но затова пък налитащ, като невидял на всякакви бляскави, звънтящи и посредствени неща. Мен лично, като археолог това много малко ме трогва. Безразлично ми е дори. Но е обидно за културните институции, като цяло, а най-вече за работещите в тях. Защото в тази държава хубавите неща стават бавно, когато стават. А още по-бавно стават в музеите. Тези последните всичките до един все още са държавни. Като изключим НИМ и музеите към БАН, всичките са на общинска издръжка. А общините са пълни с хора, които те гледат с тъп овчи поглед, когато им споменеш, че ти трябват средства за нови витрини и експонати. Такива неща им се струват излишни, защото на някой, някъде му е хрумнало, че може да практикува културен туризъм и да печели от него, влагайки минимум средства…

Но не затова ми беше думата, а за българския турист. Миналата седмица в четвъртък някъде в късния следобед в музея дойде посетител. На вид нормален. Преди да престъпи прага дори любезен. После обаче влезе в експозицията и първите му думи бяха “Бедничко е тук…”. Сега… музеят, в който работя е общоисторически. Имаме си и природонаучен отдел, че и Крепост, а дори и пещера. Като изключим птичките и тревичките другата ни експозиция е почти изцяло етнографска. Пише го в упътването. Виждали сте етнографска експозиция предполагам. Една такава битова, обикновено помещаваща се в стара къща /нашата къща е на 197 години/. Много панички, лъжички, хурки и носии. Никога претенциозно богата и бляскава, но за сметка на това най-близката среща, която бихме могли да имаме с ежедневието на дедите ни. А онзи господин я нарече “бедничка”, после добави “постничка”. Това са точните му думи. Не използвам нарочно умалителни. На всичкото отгоре говореше за себе си в първо лице множествено число и ме прекъсваше непрекъснато докато говоря. Може би му имаше нещо, за да се държи така. За съжаление обаче не е само той. И въпреки, че малко хора говорят за себе си в множествено число по-голямата част от посетителите, които съм посрещала през последните две години и половина са също толкова нахални и непочтителни. И вечно искащи нещо повече. И вечно мрънкащи, че не им е достатъчно интересно и забавно. Все едно, че са тръгнали на панаир, а моето задължение е да им изнеса спектакъл. Миналата година една мила наглед дама прекъсна екскурзоводката на Крепостта, докато изнасяше беседа с думите “не ни занимавай с глупости, а ни разкажи някоя легенда!”. Не, сериозно говоря. Точно така каза. А от мен се иска да съм мила и любезна, да отговарям на всички въпроси коректно, защото видите ли хората са тук, за да научат нещо. За да видят неща, които ако не бяха тук отдавна щяха да са забравени. За да съживят връзката си с миналото, да се докоснат до корените. Разбирам, че на хората им се иска да видят интересни неща. И на мен ми се иска да работя в нов, добре подреден и просторен музей. Защо не и в музей на открито. И да имам достатъчно средства да се погрижа обекта, който разкопавам да е своевременно консервиран и реставриран, за да имат хората възможност да видят какво е било тук преди 16-сет века. Но засега само ми се иска. И ми се налага да стискам зъби и да търпя не само липсата на  достатъчно средства, но и неуважението и намеците, че сме излишни, ако не откриваме и не показваме на преситените туристи златни дрънкулки.