Това ми остана в наследство от един мой добър познат. От една вечер през лятото на 95-та. От централния плаж на Царево. Същия ден бяхме намерили умрял делфин, изхвърлен на брега. Имаше много чайки, водата беше мътна и пълна с водорасли, небето оловно сиво и миришеше на мърша… Отне ни доста време и доста водка, за да отмием тази миризма.
Тази сутрин, докато попълвах информация за историята на музейното дело в Белоградчик на страницата на служебния блог /housepanovi.wordpress.com / се присетих за една публикация от преди известно време, в която се казваше нещо от сорта – блогът има смисъл само, ако е много посещаван и в него много се коментира. Иначе е самоцелен, безсмислен и по-добре идете на психиатър, отколкото да си губите времето в писане.
Статистиката на моя собствен блог е доста печална в това отношение. За почти две години имам само около 1500 посещения и цели 8 коментара. Публикациите ми са цифром и словом 65 и въобще, изобщо влизам с двата крака в графата „Ти, к`во правиш тука? Върви си драскай в хартиеното дневниче!“.
Неведнъж или два пъти съм се замисляла сериозно дали да продължавам да водя онлайн дневник. И тъкмо реша да натисна бутончето за изтриване и ми хрумва, че аз всъщност не ползвам това място, за да се покажа пред света или да предявявам претенции колко сериозна и общественозначима личност съм. Ползвам го за лично успокоение, защото ми е забавно и защото това е идеален предтекст да надничаш в чуждите килери. А в чуждите килери се намират много интересни и ценни неща.
Така че в крайна сметка така и не натискам фаталното бутонче. И продължавам да пиша разни не особено съществени неща. И продължавам да си обещавам, че ще започна да попълвам дневничето си по редовно. От утре…
Историята, мили мои, е сложно нещо. Сложно и капризно. Колкото повече я познаваш, толкова повече имаш усещането, че нещо не е наред. А, ако оставиш настрана сухите факти и дебелите исторически книги и обърнеш поглед към по-достъпната за масовия читател научно-популярна литература става страшно. Толкова много субективизъм и „поклон“ пред модерното в момента, че няма някъде повече.
Чета няколко книги, съвременни, български, посветени на историята на отделните градове (много е модерно сега да се пишат во кратце и с любов историите на отделните населени места). И нещо не ми изглежда, както трябва. Гледам през погледа на човек, на когото много дълго време са му набивали в главата колко е важно да умее да борави с извори, да прави безпристрастни (доколкото е възможно) интерпретации и да се пази от изводи, които макар и удобни не са кой знае колко достоверни. И на доста места се натъквам на чистосърдечна пристрастност и още по-чистосърдечно преписване.
Не, че преписването е нещо ново в историята, но навремето ни казваха, че това е отдавна забравен метод за съчиняване на исторически книги. Че в последните стотина години на почит е работата със „суров материал“ и липсата на страх от това да си изкажеш личното мнение. Напълно разбираемо е, че това последното не винаги е изпълнимо особено за периоди, за които по принцип изворовия материал е малко. Но това не означава, че писането на научно-популярна литература трябва да се свежда до откровено преписване на по-стари книги, като удобно се възползваме от факта, че в този тип литература може и да се пропусне да се спомене цитираното произведение.
На днешния пазар на научно-популярни исторически книги текста няма значение. Важното е да има картинки. Цветни. Колкото по-шарено, толкова по-добре. Хората са мързеливи, виждате ли. Не обичат да четат дебели книги. Купуват си книга само по обложката и според броя на илюстрациите. Може и винаги да е било така, но аз чак сега го забелязвам и не ми се иска да го приемам за даденост.
Sun turnin’ ’round with graceful motion
We’re setting off with soft explosion
Bound for a star with fiery oceans
It’s so very lonely, you’re a hundred light years from home
Freezing red deserts turn to dark
Energy here in every part
It’s so very lonely, you’re six hundred light years from home
It’s so very lonely, you’re a thousand light years from home
It’s so very lonely, you’re a thousand light years from home
Bell flight fourteen you now can land
Seen you on Aldebaran, safe on the green desert sand
It’s so very lonely, you’re two thousand light years from home
It’s so very lonely, you’re two thousand light years from home
The Rolling Stones- „Their Satanic majesties request“
Преди няколко вечери гледах „Черна котка, бял котарак“ за незнам и аз вече кой път. Докато течаха финалните надписи ми хрумна, че ако трябва да опиша нещата, които заемат важно място в живота ми филмите на Емир Кустурица ще са на едно от челните места. Те присъстват в почти целия период на порастването ми.
Не си спомням кога точно се случи, но в един момент някъде във времето на 13-тата или 14-тата ми годишна започнах да се притеснявам, че един ден там на финалната права ще осъзная, че животът ми прилича на стара, студена къща, пълна с мъртви вещи и нищо и никой няма да е в състояние да ме убеди, че не съм живяла напразно. Незнам откъде ми беше хрумнало, но тази мисъл се бе загнездила в ума ми и не спираше да ме тормози. И, за да се освободя от нея започнах да колекционирам спомени. Беше времето, когато откривах Хемингуей и мисисипския блус. Казандзакис, Фелини и страха от осъзнаването, че животът ти е изцяло в твои ръце.
Зимата на 93-та един приятел успя да ме убеди да отида да гледам американският експеримент на Кустурица. Не исках. За мен Кустурица беше и си остава човекът, който материализира в звук и образ балканската душа. Човекът, който чрез камерата отдава почит на комично-трагичния, неподправен, болезнено реален живот на хората, родени на кръстопът. Но в крайна сметка отидох. Сблъсках се с една от онези киноленти, които приличат повече на низ от картини, звуци и аромати, отколкото на обикновен филм. Искаше ми се да мога да кажа, че не ми е харесал. Че за разлика от всичко, което е направил Кустурица преди и след това този филм не успява да докосне онова скритото дълбоко вътре в душата. Онова, което ни прави такива каквито сме. Но не мога.
И до днес гледам на „Аризонска мечта“, като на експеримент. Опит да се освободи една отдавна затворена в клетка човешка душа. Крехка надежда, че в един свят, където всичко върви в строги коловози човек все още има право да мечтае и да се бори за мечтите си. И до днес този филм остава един от най-ярките ми спомени. Спомен, ухаещ на греяно вино и печени ябълки. Спомен от мига на осъзнаването, че най-доброто, което човек може да направи за себе си е да остави душата си да лети свободна.
1 ви март
“В традиционния народен светоглед на нашия народ, в неговите предания и легенди Баба Марта е своеобразна митологична персонификация на пролетта и на самия месец. Нейният нрав е много непостоянен. Старицата е ту сърдита, ту усмихната и весела. Настроението й оказва силно въздействие върху времето. Пъстрата гама от поверия и представи, свързани със старицата-предвестница на пролетта и родитбата, предопределя множество обреди и обичаи. Рано сутринта на първи март всяка домакиня измита къщата и двора си. После мята върху плета или върху някое плодно дърво в градината червен мъжки пояс или червена престилка. Това се прави, за да се посрещне Баба Марта „на чисто и червено“, че да бъде тя усмихната и добронамерена. През целия ден старите жени не излизат от къщите си и не ходят по улиците, за да не ги види Баба Марта, която не обича стариците. Навън излизат само момите и младите невести, за да им се радва Баба Марта и да затопли времето.
На първи март в цялата етническа територия на българите има обичай да се връзват бели и червени усукани конци – „мартенички“ или „байници“ (Средните Родопи). Мартенички се връзват на дясната ръчичка на децата, по плитките на момите, на плодните дръвчета и на рогцата на домашните животни. В Родопската област мартениците са разноцветни – със син, зелен или розов цвят. Навсякъде те се носят до първата поява на щъркелите, лястовичките или кукувиците.“
Честита Баба Марта на всички!
Да сте живи и здрави и винаги да имате повод за усмивка!
