Незнам защо, но понякога ми е много трудно да си спомня точният момент, когато нещо наистина важно се е случило в живота ми. Нямам предвид рождените дни, семейните празници и приятелите. Става дума за онези другите моменти, променили начина, по който гледам на света.
Например нямам никакъв спомен кога за първи път отворих книга на Хемингуей. Спомням си книгата – „Зелените хълмове на Африка“. Спомням си, че не се отлепих от нея, докато не обърнах и последната страница. Беше лято. Горещо и сухо. Намерих книгата в семейната библиотека. Корица с преобладаващо оранжево, антилопа отпред. Пожълтяла хартия, дребен шрифт. По това време вече се бях пристрастила към четенето. Четях всичко, което ми попадне, по всяко време и навсякъде. Спомням си, че дотогава не бях попадала на книга, чийто свят да се опитва да те обгърне така плътно, създавайки неподозирани усещания за мирис и цвят. И онова опияняващо чувство, че се е случило нещо важно. Незнаеш какво, но нещо в живота ти се е променило завинаги.
Днес не си спомням дори на колко години съм била в онзи момент. Нито какво ме е накарало да посегна към тази книга. Знам само, че тогава за първи път осъзнах, че не искам живота ми просто да премине. Искам го да тича, да крещи, да плаче и да се смее, да поема всяка глътка въздух сякаш му е за последен път. Днес дори не си спомням за какво се разказва в тази книга. Но помня, че миришеше на опалена от яркото лятно слънце трева, пръст и свобода.
Виж текста на всяка песен на Джон Лий Хукър, която съм чула някога помня почти наизуст. И мига, в който музиката на този човек нахлу в живота ми също си го спомням много добре. Бях на 14-сет. Валеше сняг. Касетата имаше черно-бяла обложка. Беше късно следобед. В неделя. И осъзнаването, че някой може да изтръгне душатата ти и да я поведе на пътуване към най-тъмните места, до които може да достигне човешкия дух бе толкова разтърсващо, че в този момент имах чувството, че за първи път използвам истински сетивата си. Че до този миг съм живяла със затаен дъх и сега за първи път дишам свободно. Невероятно и плашещо чувство.
Сега, толкова години по-късно тази музика все още кара душата ми да се губи из дебрите на свят, където времето няма значение. Важни са само любовта, свободата и смъртта, клечаща като куче в краката ти и търпеливо чакаща да кажеш последно „обичам те“ на живота.
