Имаше навремето една книга, която препрочитах доста често. И в тази книга имаше една молитва. Единствената молитва, която знам. И тя започва така: „Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума.“
В момента мен не ме е страх, но съм ужасно ядосана. А ядът е не по-малко деструктивно чувство от страха. И затова ми се налага да адаптирам специално за настоящата ситуация молитвата, която знам, че със сигурност действа.
И така: Не бива да изпитвам гняв. Гневът погубва разума. Гневът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя гняв. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал гневът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.
Питате за какво ми е всичко това. Много е просто. Омръзна ми да общувам с идиоти. С мързеливи, глупави и ограничени хора. В никакъв случай не стоя зад мотото, че всички освен мен са неспособни за каквато и да е било нормална мозъчна дейност и са изначално създадени с две леви ръце. Бога ми, дори не си го и помислям. Но в последните месеци имам отвратителното чувство, че около мен неуспява да се завърти нито един нормален човек. Нито един средноинтелигентен, отговорен и лишен от крайна форма на себичност човек. Или е това или от толкова блъскане в стената така съм си притъпила сетивата, че всичко красиво около мен ми изглежда грозно, а грозното – още по-грозно.
И всичко това ужасно ме уморява. Изхабява ме. Един приятел ми каза миналата седмица – вече ми омръзна да се занимавам с прости хора и затова започнах да не им обръщам внимание. Все едно не съществуват. Искам и аз да мога така. Да игнорирам всичките тези нахални, нетактични и самовлюбени същества, успели да се вмъкнат с взлом през задната врата в редиците на човешкия род.
Затова се затварям в първата попаднала ми тъмна стаичка, запушвам си ушите и започвам усърдно да си повтарям: „Не бива да изпитвам гняв. Гневът погубва разума…“. А всъщност така ми се иска да имах под ръка една картечница и достатъчно муниции и както се пееше в онази песен „They all deserve to die…“.
