Да бъдеш близо, да бъдеш далеч
25 фев 2011 Вашият коментар
in Клуб на коткофилите книголюбители
Понякога се поглеждам отстрани и се виждам като едно ужасно закостеняло същество упорито отказващо да се прости с миналото. Професионална деформация – какво да се прави. Идеята, че съществува време и място, в което хората имат силата и въображението да се движат напред и нагоре, необременени от дребнавост е изключително съблазнителна.
Една от основните прояви на това мое отношение към света се изразява в почти пълен отказ да приема, че съвременната българска литература може да стъпи и на малкия пръст на българската литература отпреди четвърт век (за тази отпреди век просто не ми се и помисля). Сигурно това е защото ми липсва достатъчно информация т.е. прочит на достатъчно книги. Съгласна съм – не чета достатъчно съвременна българска литература. От това, което съм прочела не успях и да ожаднея за повече. Основната тема не ми харесва. Човек остава с впечатлението, че колкото по – тъмно става ежедневието толкова повече негативизъм и отрицание носи литературата. Да наясно съм, че литературата е и огледало на реалността, но много съжалявам това никак не ми е приятно. Може би, защото знам, че има и други литературни жанрове, освен тези, имащи за цел единствено отразяването на действителността.
Наистина ли в България пазара е единственото, което определя за какво ще пишат младите български писатели и поети? Защото аз не искам вече да чета за българите в чужбина, за емигрантите, завърнали се в Родината (която за мен е свещена, а те упорито мразят), за престъпността и за това колко сме го достигнали дъното. Искам си птичките и пчеличките. Добрата фантастика и добрите криминални романи. Знам, че навремето българските писатели не пишеха основно и само социална литература и апелирам отново да я оставят на заден план.
Много негативно съм настроена днес и това не е без повод. При последното ми посещение в книжарница миналият четвъртък реших да си взема някаква българска книга. По препоръка (което правя рядко и очевидно има защо) си взех “Антихтонът на Данте” на Людмила Филипова и сега се чувствам прецакана. Все още не съм асимилирала книгата, както трябва и не мога да определя какво точно предизвиква негативните ми емоции, но те са факт. И не, няма да я чета втори път, защото аз на книги втори шанс не давам.
За успокоение на нервите от дълбоките дебри на библиотеката си извадих ето това:
Любен Дилов поне няма начин да ме разочарова. Дори и след няколко препрочитания.
