Аз-ът: Презареждане
16 ное 2011 Вашият коментар
in Дневник
“Скъпиии, прибрах се…”
Имам нужда да говоря. Повечето хора ползват за тази цел приятелите си. Но по-голямата част от приятелите ми ползват мен, за да говорят, а другата част от тях ми е неудобно да притеснявам с проблемите си, защото те никога не ми досаждат с техните. Затова правя най-логичното, което един съвременен хомо сапиенс сапиенс прави /след записването на час при прихотерапевта, разбира се – но това е привилегия основно на живеещите оттатък Атлантика/ – влизам в мрежата. В моята ъгъл на мрежата през повечето време е тихо и спокойно. Мотаят се разни отнесени, непрактични и необвързани неща. Приятно е. Като топъл есенен ден в къща насред нищото. Като чаша чай с аромат на ябълки и канела, картина на Моне и песен на Сантана.
“Скъпи, дано не си се уморил да ме чакаш!”
8- ми март
08 мар 2011 Вашият коментар
in Дневник
Честит 8-ми март, мили дами! Бъдете все така прекрасни, усмихнати и обичани 
))
Да бъдеш близо, да бъдеш далеч
25 фев 2011 Вашият коментар
in Клуб на коткофилите книголюбители
Понякога се поглеждам отстрани и се виждам като едно ужасно закостеняло същество упорито отказващо да се прости с миналото. Професионална деформация – какво да се прави. Идеята, че съществува време и място, в което хората имат силата и въображението да се движат напред и нагоре, необременени от дребнавост е изключително съблазнителна.
Една от основните прояви на това мое отношение към света се изразява в почти пълен отказ да приема, че съвременната българска литература може да стъпи и на малкия пръст на българската литература отпреди четвърт век (за тази отпреди век просто не ми се и помисля). Сигурно това е защото ми липсва достатъчно информация т.е. прочит на достатъчно книги. Съгласна съм – не чета достатъчно съвременна българска литература. От това, което съм прочела не успях и да ожаднея за повече. Основната тема не ми харесва. Човек остава с впечатлението, че колкото по – тъмно става ежедневието толкова повече негативизъм и отрицание носи литературата. Да наясно съм, че литературата е и огледало на реалността, но много съжалявам това никак не ми е приятно. Може би, защото знам, че има и други литературни жанрове, освен тези, имащи за цел единствено отразяването на действителността.
Наистина ли в България пазара е единственото, което определя за какво ще пишат младите български писатели и поети? Защото аз не искам вече да чета за българите в чужбина, за емигрантите, завърнали се в Родината (която за мен е свещена, а те упорито мразят), за престъпността и за това колко сме го достигнали дъното. Искам си птичките и пчеличките. Добрата фантастика и добрите криминални романи. Знам, че навремето българските писатели не пишеха основно и само социална литература и апелирам отново да я оставят на заден план.
Много негативно съм настроена днес и това не е без повод. При последното ми посещение в книжарница миналият четвъртък реших да си взема някаква българска книга. По препоръка (което правя рядко и очевидно има защо) си взех “Антихтонът на Данте” на Людмила Филипова и сега се чувствам прецакана. Все още не съм асимилирала книгата, както трябва и не мога да определя какво точно предизвиква негативните ми емоции, но те са факт. И не, няма да я чета втори път, защото аз на книги втори шанс не давам.
За успокоение на нервите от дълбоките дебри на библиотеката си извадих ето това:
Любен Дилов поне няма начин да ме разочарова. Дори и след няколко препрочитания.
“Отвъд брега, отвъд тревогите, отвъд земята…”
22 фев 2011 Вашият коментар
in Дневник
Прекарах последните два дни в ровене из личното онлайн пространство на Милена Фучеджиева (http://milenafuchedjieva.blogspot.com/) и внезапно ми домъчня за моето собствено стъклено светилище. Не бях го посещавала повече от половин година и съм малко учудена, че не се е намерила услужлива ръка да го изтрие. Както стана с пощата ми в абв.бг – три месеца без влизане и си лишен от цялата си кореспонденция. Ето затова обичам истинските писма – кога са излишни решавам само аз, другите имат право да изразят мнение едва, след като вече не съм между живите.
Като за начало смених външния вид на това местенце. Много бях привързана към старият изглед. Не го бях променяла, откакто създадох блога си. Но, както добре знаем нищо не е вечно. Най-после се появи нов изглед в менюто, който да ми хареса от пръв поглед и ето ме с нещо цветно и много розово за фон. Кара ме да се усмихвам. Любимият ми стар черно – сив фон нямаше тази способност, ала имаше паячета. Какво пък - нищо не съвършено. Навън вали сняг. Бавно и упорито вече втори ден. Красиво е. Аз все още съм в отпуск – тридесет и седми ден подред. Не е зле. По “DIVA” дават Убийства в Мидсъмър. Кафето ми е сладко и с много мляко. С други думи – това е един от онези моменти, когато животът изглежда подозрително прекрасен. Липсва само вълшебната музика и феите
Ти помниш ли?
28 юли 2010 Вашият коментар
in Дневник
Средата на лятото. Топло, светло, пеят птички… Хората са се отдали на щастливи ваканционни мисли. Аз съм се отдала на работа. Не ми тежи. Лятото е моят сезон…
“Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.
А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!…
И после… после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано…
А там –
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало – неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.
Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери…
За мен е ясно, както че ще съмне –
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!”
“Писмо”, Н. Вапцаров
Назад
05 юни 2010 Вашият коментар
in Дневник
По собствения ми календар би трябвало да сме някъде в началото на лятото. Времето да е топло, дрехите с дълъг ръкав отдавна да са в дъното на гардероба и обувките да са тип сандали. Вместо това снощи ми се наложи да си облека вълнената жилетка, защото като се прибрах от работа /където температурата вече втора седмица отказва да се качи над 19 градуса/ ме втресе. В музей работя все пак. Донякъде е разбираемо. Та покрай това все по-често ме налягат сънливи зимни спомени, като този:
Там някъде…
25 апр 2010 Вашият коментар
in Дневник, Клуб на коткофилите книголюбители
Подсетиха ме ето тук http://odknews.wordpress.com/2010/04/25/petia_dubarova/ , защото аз за мой срам бях забравила, че днес, ако не си бе отишла толкова нелепо Петя Дубарова щеше да навърши 38 години.
Стихотворението по – надолу не е моето най – любимо нейно стихотворение, но е това, с което винаги ще свързвам това невероятно момиче.
“Там някъде…”
Там някъде в облаци, в луди лози,
от мигли запазили дъх на сълзи,
от морския дом на соления рак,
от някакъв стар, омагьосан син бряг
внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.
Аз падам във двете му властни ръце
и моето момичешко пъстро сърце
вибрира в мен като щастлива пчела,
Не чакам познатото тръпно “Ела”!
Аз тръгвам след него и знам, че е мой,
на моите мисли блестящият рой
той грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз
попадам във някакъв бронзов Бургас.
Слънце с магия на златен фонтан
изригва от мекия свод разлюлян.
А някаква матова странна зора
ме прави щастлива и нежно добра.
Дълбоко във хиляди живи води,
в делфини, в звезди, невидени преди,
в събуждане кратко на морския фар
откривам учудена някакъв чар.
Защото до мене, разгърден и бос,
реален и жив като ден и въпрос,
е моят стих – трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.
Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.
In vino veritas
25 апр 2010 Вашият коментар
in Дневник
Стара истина е, че на дъното на чашата се крие смисълът на живота. Освен това там може да откриете и смисълът на Вселената и отговор на Вечния въпрос. И по принцип аз съм напълно съгласна с това. Но в последно време започнах да попадам все по – често на хора, търсещи смисълът с главно “с” не само на дъното на чашата, но и на дъното на бутилката, бурето или друг съд, способен да побере доволно количество алкохол. И упорито започвам да клоня към една друга стара мъдрост, гласяща, че от пияния и лудия бяга…
Литературен петък
23 апр 2010 Вашият коментар
in Клуб на коткофилите книголюбители
Днес по повод официалният Ден на книгата реших да положа началото на изпълнението на една своя стара идея - литературният дневник. По – скоро нещо, като “книга на седмицата”, отколкото “какво чета в момента”.
И така, като за първи път: Михаил Лермонтов – “Парус”
Белеет парус одинокой
В тумане моря голубом!..
Что ищет он в стране далекой?
Что кинул он в краю родном?…
И мачта гнется и скрыпит…
Увы! Он счастия не ищет
И не от счастия бежит!
Над ним луч солнца золотой…
А он, мятежный, просит бури,
Как будто в бурях есть покой!
