Light and Darkness

Това е от една разходка миналата пролет.

Не, тук не става дума за дневната доза или наченките на битов алкохолизъм. Става дума за мен и моите хобита.

Онзи ден правих проверка на личните си средства и за кой ли път установих, че и този месец ще приключа на червено. Причините разбира се са много и за сметка на това изключително разнообразни. Като се започне от тока и телефона, та се стигне до ежедневната ми доза кафе на работното място и кабелната, която почти не гледам. Половината от тези неща са необходими и задължителни, но другата половина са резултат от отказа ми да концентрирам интересите си само в една посока. Но точно тази втората половина е нещото, от което бих се отказала най-трудно.

Традицията повелява:

1. Книги - трябва да съм била на 8 или 9 години, когато за първи път влязох сама в книжарница. Излязох с две книжки с авторски детски приказки и вкъщи мама ме похвали, защото по това време връстничките ми даваха джобните си пари за кукли и сладолед. Оттогава почти не се случва да пропусна месец без нова книга. Повечето съм ги чела само по веднъж и така си стоят в библиотеката и събират прах. Някои от препрочитане ги знам почти наизуст, а други дори не съм ги прочела. И все повече се замислям дали купувам книги, защото обичам да чета или защото обичам да ги притежавам. Какъвто и да е отговора настоящият резултат е почти изчерпано място за съхраняване и сериозен проблем с месечния бюджет.

2. Музика - това хоби го придобих късно и в училище. И в последните години е почти замразено. Не, че съм престанала да слушам музика или да се интересувам от нея. Просто трябваше да избирам за какво да отделям средства и музиката се превърна в онова нещо, дето заема половината място на компютъра ми, но уви малкото придобити оригинални произведения я изключват от графата “хоби”.

3. Икебана, хербарии и други такива - задължителните неща, когато искаме да подпомогнем креативната си страна.

4. Пъзели - наследство от дядо ми. Първият ми нареден пъзел все още виси на стената в спалнята при баба ми. В последните години нямам нито един нареден, залепен и окачен, но самото редене ми доставя изключително удоволствие. Най-новото ми притежание е стадо коне на есенен фон.

Всяко ново е по-поглъщащо от предишното:    

1. Вкаменелости и други заровени неща - започнах да ги трупам през първата ми година в университета. Много красиви и безполезни неща, но пък заемат място и са малко тежички при пренасяне.

2. Филателия - когато започнах първата си постоянна, дългосрочна работа ми се наложи да се пренеса в друг град. Ново място, нова среда, много нови проблеми и болезнено наличие на свободно време. “Болезнено”, защото в началото денят ми се състоеше от работа и нищо друго за правене. Марките са нещо като служебен ангажимент. Връзка с новия колектив един вид.

3. Градинарство - само цветя, моля. Изключително приятно хоби. Баба ми и съседката са виновни за него. Сега личната ми мини-градина включва пет храста бордюрни рози, ниско розово мушкато, няколко кактуса, лалета, лавандулов и босилеков храст. Последната ми придобивка е ябълкова тубероза.

4. Гобленарство - е за това освен дългите самотни зимни вечери друго обяснение нямам. Засега имам ушит само един гоблен и то от малките. Но в момента съм се посветила на една голяма, зимна картина с ковачница и гора. Много е трудоемко, но покрай шиенето изключвам за всичките гадни ежедневни неща.

Ето, това е моят скромен списък с неща, запълващи свободното време. На път съм към него да прибавя и сладкарството, но засега нещо не ми се получава задоволително. Но пък хобитата са за това - постепенно самоусъвършенстване.  

Краткият обзор на вчерашния ден изглежда ето така:

Видях първият си за тази година щъркел. Беше черен и гнезди някъде в района на Дъбравския язовир /на няколко километра от Белоградчик/. Много ценна находка.

Люляците в района на Рабиша вече са цъфнали. Изключително добра новина. Ако не друго то поне района ухае прекрасно.

Официално от вчера - 2 април 2008г. Галерията с рисунките в пещера Магура е затворена за посещение.  Най-после шефовете ми решиха да предприемат нещо в отговор на непрестанната вандалщина. Последната такава е голям ясно видим надпис в самото начало на Галерията, като малките копеленца са отделили време да пишат старателно,  разбираемо и дори да си сложат дата и мястото, от което идват. Като капак на всичко прилепното гуано на на места е обхванато от плесен или някакви спори и изглежда плачевно. Ще трябва известно време да стои на тъмно, за да се оправи.        

Тази година март очевидно няма да е моят месец. Уж трябваше да има “Баба Марта”, но нямаше. Е, имаше, но не съвсем, защото се случи да е Задушница. После трябваше да е 3-ти март, но понеже така и не се разбрахме ще празнуваме ли, няма ли да празнуваме накрая се получи едно такова направо никакво. А след това дойде и 8-ми март. Някои се сетиха, други - не. Абе, много неща, заради които човек има повод да мрънка.

Но аз лично си бях обещала на 1-ви януари, че тази година няма да мрънкам или поне ще мрънкам минимално и за важни неща. Така че, засега стискам здраво зъби и минавам в изчакване месеца да свърши. Дано не достатъчно доброто начало има поне малко по-щастлив край.

“За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето, 

за прошката, че с теб съм и не съм, 

за думите, понякога спестени, 

за ласките, които не спести, 

за силата, която вля у мене, 

когато беше най-безсилна ти, 

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час, 

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.”

“Пръстен”, Веселин Ханчев

Хубаво си го е казал народът - на работното място по самоинициатива - само до тоалетната, а дори и това крие рискове. В противен случай могат да ви се случат някои не особено приятни неща. Като в моя случай. Изпуснах се да попитам дали няма най-сетне да се заемем с изработването на “Вътрешен правилник”, на чиято база да стане веднъж завинаги ясно кой, какво, кога и защо го върши на територията на малкия ни колектив - и voila - днес шефа ме привика и ме натовари да изготвя въпросния правилник. Освен него да подготвя и проект за “Етичен кодекс” и нов вариант на длъжностните характеристики. Като не се вслушвам в гласа народен - така ми се пада. Сега се занимавам с гадната и безобразно скучна административна работа вместо да си гледам археологическите задължения. А те не са никак малко.

Но обещавам да си взема поука. И колкото и да ми е трудно, все пак самостоятелно мислеща личност съм, отсега нататък никакви предложения. Никакви - ама защо стоим на едно място, като можем да вървим напред и да сме полезни и самоусъвършестващи се. Никакво - хайде и ние да направим нещо ново и интересно. Ще си кротувам. Ще си мълча, ще си пия кафето и ще чакам края на работното време, за да не се оказва, че единствения работещ в района съм аз.  

Еми болна съм. Мислех, че ще ми се размине. Изпих цяла опаковка от десет прахчета “Колдрекс”, всякакви витамини, до които успях да се добера. Носих си чинно шапката и шала, но така и не успях да се опазя. Снощи качих температура, сутринта се събудих със зверски главобол и всичките му прилежащи екстри. Цял ден обикалям из работното си място с вид на бито коте и подсмърчам ли подсмърчам. Ама така ми се пада, като се хвалех наляво-надясно, че съм единствената все още здрава в района.

На всичкото отгоре от вчера времето пак стана гадно и студено. Засега без сняг, но и той ще се появи скоро. Само щом спре леденостуденият вятър.

А, и нещо много важно - ако случайно много, ама много ви заболи гърлото чаят от босилек прави чудеса.        

Годината наистина започна добре. Поне за мен. Но няма и седмица по-късно и нещата взеха да се оплескват. Първо се разболях. После успях два пъти в един и същи ден да загубя тотално чувството си за ориентация - веднъж в кв. Обеля, втория път някъде из дебрите на Люлин. Вярно, че имаше смекчаващи вината обстоятелства - сняг, мъгла, а накрая и доста тъмни участъци, но усещането си остава доста плашещо. Все пак говорим за София, а аз не съм се губила в този град от осми клас насам. А на всичкото отгоре днес бях на погребение.

Накрая ще се окаже, че годината на плъха наистина има нужда от мише краче в задния джоб, за да е щастлива или най-малкото безпроблемна.    

Последният ден от годината винаги е пълен с разни такива неща, като: “Какво ми се случи през изминалата година”, “Какво свърших и съответно какво не” и други подобни. Аз не го обичам особено много този подход. Предпочитам една дълга разходка в парка, кафе с бита сметана и някоя книга, но тъй като днес не ми е до разходки (студено ми е и нещо не съм в настроение) ще трябва да се задоволя с един новогодишен списък с преживявания, пропуснати ползи и лежерно заобиколени вреди.

“Всички хубави неща на едно място”:

  За първи път през тази година почувствах, че си тежа на мястото. За работата ми иде реч разбира се. С изключение на една-две дежурни издънки, без които просто някакси работният процес не върви - годината мина по мед и масло. Ценят ме, уважават ме и понякога просто не могат без мен. какво по-хубаво от това. Единственият ми по-сериозен проблем е отпуската. Ще ми стане навик да я взимам през зимата (целият декември и част от януари), което автоматично значи - няма море, няма пътуване с приятели, има седене в къщи и угояване за коледно-новогодишните празници. Неприятно, но не и непрежалимо.

Още нещо, свързано с работата - през лятото получих доста удовлетворително увеличение на заплатата. Много съм щастлива, за което.

Тази година получих и първото си официално рзрешително за разкопки - горда съм със себе си и наистина има за какво. Вече съм почти напълно приета в гилдията на майсторите. Само трябва да се представя успешно на годишните отчети и вече няма да съм в графата “калфи”.

В края на октомври направих първата си голяма покупка за дома - взех си гардероб. Вече съм възрастна и сериозна… Сега събирам пари за библиотека.

Като споменах библиотека - тържествено обещавам да спра да купувам книги, докато не изчета всичко, което съм взела през тази година. А то никак не е малко.

Като бонус към хубавите неща, станали през 2007-ма се нарежда челният ми опит в готвенето (ама онова мъчителното всекидневно), приготвянето на туршии и самостоятелното пазаруване на дрехи - нещо, което цял живот не съм можела да понасям. Аз обичам да си купувам обувки и бяла козметика, дрешките са необходимост и купуването им е по-скоро досадно. Но и това вече го върша сама и без да се налага да ме подръчкват.

Общо взето 2007-ма беше една добра година. Единственото, което ми създаде лошо настроение и то почти перманентно щом се сетех за него бе факта, че тази година отделих ужасно малко време на общуването очи в очи със старите си приятели и много добри познати. Но искрено се надявам, че през следващата година това няма да се повтори.

И така - самопоздравявам се със саундтрака на “De-Lovely” и отивам да си лакирам ноктите за тазвечерното парти.  

Мне говорили разные люди:

“Жизнь - это полосы разного цвета”.