Имам нужда да говоря. Повечето хора ползват за тази цел приятелите си. Но по-голямата част от приятелите ми ползват мен, за да говорят, а другата част от тях ми е неудобно да притеснявам с проблемите си, защото те никога не ми досаждат с техните. Затова правя най-логичното, което един съвременен хомо сапиенс сапиенс прави /след записването на час при прихотерапевта, разбира се – но това е привилегия основно на живеещите оттатък Атлантика/  – влизам в мрежата.  В моята ъгъл на мрежата през повечето време е тихо и спокойно. Мотаят се разни отнесени, непрактични и необвързани неща. Приятно е. Като топъл есенен ден в къща насред нищото. Като чаша чай с аромат на ябълки и канела, картина на Моне и песен на Сантана.

„Скъпи, дано не си се уморил да ме чакаш!“ 

Една от основните прояви на това мое отношение към света се изразява в почти пълен отказ да приема, че съвременната българска литература може да стъпи и на малкия пръст на българската литература отпреди четвърт век (за тази отпреди век просто не ми се и помисля). Сигурно това е защото ми липсва достатъчно информация т.е. прочит на достатъчно книги. Съгласна съм – не чета достатъчно съвременна българска литература. От това, което съм прочела не успях и да ожаднея за повече. Основната тема не ми харесва. Човек остава с впечатлението, че колкото по – тъмно става ежедневието толкова повече негативизъм и отрицание носи литературата. Да наясно съм, че литературата е и огледало на реалността, но много съжалявам това никак не ми е приятно. Може би, защото знам, че има и други литературни жанрове, освен тези, имащи за цел единствено отразяването на действителността.

Наистина ли в България пазара е единственото, което определя за какво ще пишат младите български писатели и поети? Защото аз не искам вече да чета за българите в чужбина, за емигрантите, завърнали се в Родината (която за мен е свещена, а те упорито мразят), за престъпността и за това колко сме го достигнали дъното. Искам си птичките и пчеличките. Добрата фантастика и добрите криминални романи. Знам, че навремето българските писатели не пишеха основно и само социална литература и апелирам отново да я оставят на заден план.  

Много негативно съм настроена днес и това не е без повод. При последното ми посещение в книжарница миналият четвъртък реших да си взема някаква българска книга. По препоръка (което правя рядко и очевидно има защо) си взех „Антихтонът на Данте“ на Людмила Филипова и сега се чувствам прецакана. Все още не съм асимилирала книгата, както трябва и не мога да определя какво точно предизвиква негативните ми емоции, но те са факт. И не, няма да я чета втори път, защото аз на книги втори шанс не давам.  

 За успокоение на нервите от дълбоките дебри на библиотеката си извадих ето това:

Любен Дилов поне няма начин да ме разочарова. Дори и след няколко препрочитания.

Като за начало смених външния вид на това местенце. Много бях привързана към старият изглед. Не го бях променяла, откакто създадох блога си. Но, както добре знаем нищо не е вечно. Най-после се появи нов изглед в менюто, който да ми хареса от пръв поглед и ето ме с нещо цветно и много розово за фон. Кара ме да се усмихвам. Любимият ми стар черно – сив фон нямаше тази способност, ала имаше паячета. Какво пък - нищо не съвършено. Навън вали сняг. Бавно и упорито вече втори ден. Красиво е. Аз все още съм в отпуск – тридесет и седми ден подред. Не е зле.  По „DIVA“ дават Убийства в Мидсъмър.  Кафето ми е сладко и с много мляко. С други думи –  това е един от онези моменти, когато животът изглежда подозрително прекрасен. Липсва само вълшебната музика и феите

„Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

                 с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

                по Филипините,

по едрите звезди

               над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

                     полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

        в доброто

                  и в човека,

в романтиката,

              в празните

                        копнежи?

Ти помниш ли как

               някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

             Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

         и молеха пощада.

А бяхме млади,

            бяхме толкоз млади!…

И после… после

               някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

         разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

        и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

                  тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано…

А там –

високо във небето,

               чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

                 като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

                 всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало – неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира

да не пробия

           своя

              слепоочник.

То злобата в сърцето

                   трансформира

в една борба,

           която

                днес

                    клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

              над Фамагуста,

и радостта

         помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.

Сега е нощ.

Машината ритмично

                 припява

                        и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

          празните

              химери…

За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

                      тъмен,

да, нашто

        ярко

           слънце

                ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

         опърли най-подире.

Не ще проклинам,

              няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

                   ще се умира.

Но да умреш, когато

                  се отърсва

земята

     от отровната си

                   плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

           да, това е песен!“

„Писмо“, Н. Вапцаров

Стихотворението по – надолу не е моето най – любимо нейно стихотворение, но е това, с което винаги ще свързвам това невероятно момиче.

„Там някъде…“  

Там някъде в облаци, в луди лози,

от мигли запазили дъх на сълзи,

от морския дом на соления рак,

от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен

(когато не е нито нощ, нито ден)

не плах, сивоок, бледосинкав и тих,

а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце

и моето момичешко пъстро сърце

вибрира в мен като щастлива пчела,

Не чакам познатото тръпно „Ела“!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,

на моите мисли блестящият рой

той грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз

попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен фонтан

изригва от мекия свод разлюлян.

А някаква матова странна зора

ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко във хиляди живи води,

в делфини, в звезди, невидени преди,

в събуждане кратко на морския фар

откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,

реален и жив като ден и въпрос,

е моят стих – трескав и толкова млад,

единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след моя живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.

И така, като за първи път: Михаил Лермонтов  – „Парус“

Белеет парус одинокой
В тумане моря голубом!..
Что ищет он в стране далекой?
Что кинул он в краю родном?…