Не, че се оплаквам. В никакъв случай. Но, когато дойдох да живея в Белоградчик преди четири години го направих с ясната мисъл и тайна надежда, че отивам на едно спокойно и тихо място с малко хора и много горски пътеки за дълги самотни разходки. В последните пет дни обаче имам обезпокоителното чувство, че живея в лудница на открито. Знам, че всичките тези хора, които посетиха този град от 1 май насам имат причина да дойдат. Знам го, защото самата аз цял живот обожавах да идвам на това прекрасно място и все още съм влюбена в него, макар да живея тук вече достатъчно дълго, за да започна да изпитвам известна неприязъм към доста от нещата, свързани с местната действителност. Така че, недоволството ми не е толкова от многото хора, колкото от това, че доста от тях не знаеха къде точно идват и за какво точно са дошли.
Едно от основните правила на културния туризъм е предварително да се запознаеш с мястото, на което отиваш. За да няма разни такива, като „аз тръгнах с джапанки, а пък трябва да измина 1,5км. в пещера“ или „доведох си изключително активното, неподлежащо на осмиряване три годишно дете и сега трябва да треперя всеки път щом то се затича към ръба на заобиколената от три страни с пропаст скална площадка.“ Това са съвсем реални случаи от битието ми като музеен служител. Не си ги измислям. И сега в момент, когато заради многото реклама туристическият поток се е увеличил няколко пъти тези горните неща създават доста напрежение. Напрежение, което идва малко в повече, имайки предвид всички останали проблеми.
А проблемите са много. Като се започне от липсата на места за преспиване и се стигне до липсата на достатъчно тоалетни. Все проблеми, чието разрешаване независи пряко от служителите на историческия музей, но незнайно защо посетителите на отделните обекти точно нас държат отговорни. От нас зависят други неща, като всички да са посрещнати любезно и с усмивка, да им се отговори на всичките въпроси, засягащи конкретно културно-историческия обект. Но на „н“-тия на брой ден, в който отговаряте на въпроси – защо няма повече от една каса, необходимия брой указателни табели, достатъчно парко-места, допълнително поставени тоалетни, защо са свършили книжките със Стоте национални обекта /Ей, Богу тази мода не я разбирам…/, понякога не ви е много до усмивки и добро държание. А хората си ги искат тези неща. И си идват с чувството, че са в магазин, където клиента винаги е прав. Само че историческият обект не е магазин. Екскурзоводите не са продавачи. Когато човек ходи на подобни места трябва да го прави с предварителната нагласа, че ще получи уважение, ако прояви такова. Така, както се проявява почит в църква и се говори тихо в библиотека, не се тича в музей и не учиш майстор на собствения му занаят. Просто е. И накрая всички са щастливи и доволни.
Та, за какво ги наприказвах всичките тези неща освен, за да си излея душата разбира се. Последните няколко дни потвърждават едно мое старо наблюдение, че културният туризъм у нас тръгва бавно и се организира трудно. Изисква повече първоначални средства. И първите години носи повече негативи. наистина е трудно да уцелиш точния път на развитие, а работата с хора винаги крие риска някой да остане недоволен. Защото хората са различни и представата им за това, което трябва да получат на един туристически обект е различна.
