Light and Darkness

Хубаво си го е казал народът - на работното място по самоинициатива - само до тоалетната, а дори и това крие рискове. В противен случай могат да ви се случат някои не особено приятни неща. Като в моя случай. Изпуснах се да попитам дали няма най-сетне да се заемем с изработването на “Вътрешен правилник”, на чиято база да стане веднъж завинаги ясно кой, какво, кога и защо го върши на територията на малкия ни колектив - и voila - днес шефа ме привика и ме натовари да изготвя въпросния правилник. Освен него да подготвя и проект за “Етичен кодекс” и нов вариант на длъжностните характеристики. Като не се вслушвам в гласа народен - така ми се пада. Сега се занимавам с гадната и безобразно скучна административна работа вместо да си гледам археологическите задължения. А те не са никак малко.

Но обещавам да си взема поука. И колкото и да ми е трудно, все пак самостоятелно мислеща личност съм, отсега нататък никакви предложения. Никакви - ама защо стоим на едно място, като можем да вървим напред и да сме полезни и самоусъвършестващи се. Никакво - хайде и ние да направим нещо ново и интересно. Ще си кротувам. Ще си мълча, ще си пия кафето и ще чакам края на работното време, за да не се оказва, че единствения работещ в района съм аз.  

Еми болна съм. Мислех, че ще ми се размине. Изпих цяла опаковка от десет прахчета “Колдрекс”, всякакви витамини, до които успях да се добера. Носих си чинно шапката и шала, но така и не успях да се опазя. Снощи качих температура, сутринта се събудих със зверски главобол и всичките му прилежащи екстри. Цял ден обикалям из работното си място с вид на бито коте и подсмърчам ли подсмърчам. Ама така ми се пада, като се хвалех наляво-надясно, че съм единствената все още здрава в района.

На всичкото отгоре от вчера времето пак стана гадно и студено. Засега без сняг, но и той ще се появи скоро. Само щом спре леденостуденият вятър.

А, и нещо много важно - ако случайно много, ама много ви заболи гърлото чаят от босилек прави чудеса.        

“АрхНет” или “Виртуалната археологическа библиотека” е сайт, създаден и подържан от Archaeological Research Institute към Университета на Аризона (http://archaeology.asu.edu/). Целта е била (и все още е) да се създаде възможно най-точния и подробен опис на всички съществуващи интернет страници, посветени на археологията - университетски курсове, любителски курсове, сайтове на археологически музеи и отделни колекции, периодични издания, сайтове, специализирани в публикуването на новини, такива, посветени на отделни археологически обекти и т.н. Въобще всичко, което има някакъв досег с археологията. Доста интересно и полезно място.   

http://archnet.asu.edu/ 

Годината наистина започна добре. Поне за мен. Но няма и седмица по-късно и нещата взеха да се оплескват. Първо се разболях. После успях два пъти в един и същи ден да загубя тотално чувството си за ориентация - веднъж в кв. Обеля, втория път някъде из дебрите на Люлин. Вярно, че имаше смекчаващи вината обстоятелства - сняг, мъгла, а накрая и доста тъмни участъци, но усещането си остава доста плашещо. Все пак говорим за София, а аз не съм се губила в този град от осми клас насам. А на всичкото отгоре днес бях на погребение.

Накрая ще се окаже, че годината на плъха наистина има нужда от мише краче в задния джоб, за да е щастлива или най-малкото безпроблемна.    

Това е първото ми включване за тази година. Реших, че трябва да е нещо красиво.  

“If You Were A Sailboat”

If you’re a cowboy I would trail you,
If you’re a piece of wood I’d nail you to the floor.
If you’re a sailboat I would sail you to the shore.
If you’re a sailboat I would sail you to the shore.

Katie Melua, “Pictures”, 2007  

Последният ден от годината винаги е пълен с разни такива неща, като: “Какво ми се случи през изминалата година”, “Какво свърших и съответно какво не” и други подобни. Аз не го обичам особено много този подход. Предпочитам една дълга разходка в парка, кафе с бита сметана и някоя книга, но тъй като днес не ми е до разходки (студено ми е и нещо не съм в настроение) ще трябва да се задоволя с един новогодишен списък с преживявания, пропуснати ползи и лежерно заобиколени вреди.

“Всички хубави неща на едно място”:

  За първи път през тази година почувствах, че си тежа на мястото. За работата ми иде реч разбира се. С изключение на една-две дежурни издънки, без които просто някакси работният процес не върви - годината мина по мед и масло. Ценят ме, уважават ме и понякога просто не могат без мен. какво по-хубаво от това. Единственият ми по-сериозен проблем е отпуската. Ще ми стане навик да я взимам през зимата (целият декември и част от януари), което автоматично значи - няма море, няма пътуване с приятели, има седене в къщи и угояване за коледно-новогодишните празници. Неприятно, но не и непрежалимо.

Още нещо, свързано с работата - през лятото получих доста удовлетворително увеличение на заплатата. Много съм щастлива, за което.

Тази година получих и първото си официално рзрешително за разкопки - горда съм със себе си и наистина има за какво. Вече съм почти напълно приета в гилдията на майсторите. Само трябва да се представя успешно на годишните отчети и вече няма да съм в графата “калфи”.

В края на октомври направих първата си голяма покупка за дома - взех си гардероб. Вече съм възрастна и сериозна… Сега събирам пари за библиотека.

Като споменах библиотека - тържествено обещавам да спра да купувам книги, докато не изчета всичко, което съм взела през тази година. А то никак не е малко.

Като бонус към хубавите неща, станали през 2007-ма се нарежда челният ми опит в готвенето (ама онова мъчителното всекидневно), приготвянето на туршии и самостоятелното пазаруване на дрехи - нещо, което цял живот не съм можела да понасям. Аз обичам да си купувам обувки и бяла козметика, дрешките са необходимост и купуването им е по-скоро досадно. Но и това вече го върша сама и без да се налага да ме подръчкват.

Общо взето 2007-ма беше една добра година. Единственото, което ми създаде лошо настроение и то почти перманентно щом се сетех за него бе факта, че тази година отделих ужасно малко време на общуването очи в очи със старите си приятели и много добри познати. Но искрено се надявам, че през следващата година това няма да се повтори.

И така - самопоздравявам се със саундтрака на “De-Lovely” и отивам да си лакирам ноктите за тазвечерното парти.  

Мне говорили разные люди:

“Жизнь - это полосы разного цвета”.

Исках да напиша нещо наистина коледно. Нещо за бавно трупащият се сняг, зимната приказка и коледният дух. Нещо, което ухае на топъл шоколад и  току що извадени от фурната курабии. Исках, но не се получи.

Не, че нямаше голям предколеден пазар, коледни песни и захаросани коледни филми. Напротив - имаше. И задължителната поне за мен “Коледна песен” на Дикенс също я имаше (във варианта на “Холмарк”). И елхата и огромното количество сладкиши. Дори и коледният дух се завъртя наоколо. Но нещо липсваше. От нещо ми беше едно такова гадно в стомаха. Първо заподозрях част от бъднивечерната вечеря, но после се оказа, че напразно съм я обвинявала. После реших, че е заради студа, но пък Коледа без студ не е Коледа. И после ми хрумна, че може би е заради тока. И най-вероятно ще е точно заради него. Защото колкото и да е романтична вечерята на свещи да ти изгасят тока точно на Бъдни вечер, та макар и само за два часа, някакси не влияе никак добре на настроението.

Разбирам, че по празниците всички употребяват електричество като луди, но все пак без ток точно в този момент… Вярно само преди няколко дни обявиха, че тази зима може и да има режим на тока, но все пак… Коледа е. А след седмица е Нова година и никак не ми се иска да я посрещна на тъмно.

Гръмна ми крушката в спалнята. Доколкото се познавам това не трябваше да ми е особен проблем, но жалките остатъци от проклетата крушка внезапно взеха да проявяват характер. След половинчасово въртене под полюлея с натежало сърце си признах, че въпреки непоклатимата вяра в собствените ми способности тази крушка няма да я сменя.

Имайки предвид късния час ми се наложи бързо да взема решение: или ще прекарам вечерта на тъмно или ще ида да се примоля на съседа за помощ. В крайна сметка избрах второто. Съседът дойде (изключително мило от негова страна), набързо развъртя заялата фасунга, сложи нова крушка и си замина. Проста работа. За мъж. Защото съседът ми дори не е електротехник  - пастор е.  И дори не е достатъчно силен. Едва успява да си нацепи дървата за камината. И въпреки това крушката не му създаде никакъв проблем. А аз с моето археологическо образование, дето уж такива неща никак ме не притесняват се мъчих, като грешен дявол и при това напълно без резултатно.   

Какъв е изводът от вечерното ми приключение - очевидно е, че другата основна причина (след онази изключително приятната), поради която трябва винаги да имаш мъж под ръка е нуждата поне едно същество в къщата да не среща трудности с подмяната на изгорелите крушки. Тъжна битова истина е това. Както казваше бабата на една приятелка навремето - когато си избираш мъж първо го накарай да ти покаже как може да се поправи увисналата врата на гардероба, пък после въздишай по красивите му черни очи.    

“Безумец е тоз, който   е паднал, но се вдига

и, цял превърнат в болка,   реда си пак настига.

Канавката го мами,   но той не спира даже

и, питай го, отде е   таз сила, ще ти каже,

че чака го жена му,   че умна смърт желае!

Но той е луд, горкия!   Нещастникът не знае,

че долу в равнината   разгром и дим навред е

и мирис на горяло   разнасят ветровете,

че зинал е домът му   и сливата я няма,

че всяка нощ там долу   е страшна и голяма!…

Да можех да повярвам,   че има дом за мене,

че не в сърцето само   той още съхранен е!

Да знаех, че все още   пчели бръмчат щастливи

във слънчевото дворче   над сладкото от сливи!

Знам, в сънните овошки   ще дреме късно лято,

пияно с меко слънце   и с тежък плод налято,

и Фани - русокоса -   пред рижата ограда -

спокойно ще ме чака   и бавно, знам, ще пада

по нея мойта сянка,   със нежност очертана…

Не ме оставяй, братко!   Викни ме и ще стана!”

Миклош Радноти

(превод - Валери Петров)