Light and Darkness

Исках да напиша нещо наистина коледно. Нещо за бавно трупащият се сняг, зимната приказка и коледният дух. Нещо, което ухае на топъл шоколад и  току що извадени от фурната курабии. Исках, но не се получи.

Не, че нямаше голям предколеден пазар, коледни песни и захаросани коледни филми. Напротив - имаше. И задължителната поне за мен “Коледна песен” на Дикенс също я имаше (във варианта на “Холмарк”). И елхата и огромното количество сладкиши. Дори и коледният дух се завъртя наоколо. Но нещо липсваше. От нещо ми беше едно такова гадно в стомаха. Първо заподозрях част от бъднивечерната вечеря, но после се оказа, че напразно съм я обвинявала. После реших, че е заради студа, но пък Коледа без студ не е Коледа. И после ми хрумна, че може би е заради тока. И най-вероятно ще е точно заради него. Защото колкото и да е романтична вечерята на свещи да ти изгасят тока точно на Бъдни вечер, та макар и само за два часа, някакси не влияе никак добре на настроението.

Разбирам, че по празниците всички употребяват електричество като луди, но все пак без ток точно в този момент… Вярно само преди няколко дни обявиха, че тази зима може и да има режим на тока, но все пак… Коледа е. А след седмица е Нова година и никак не ми се иска да я посрещна на тъмно.

Гръмна ми крушката в спалнята. Доколкото се познавам това не трябваше да ми е особен проблем, но жалките остатъци от проклетата крушка внезапно взеха да проявяват характер. След половинчасово въртене под полюлея с натежало сърце си признах, че въпреки непоклатимата вяра в собствените ми способности тази крушка няма да я сменя.

Имайки предвид късния час ми се наложи бързо да взема решение: или ще прекарам вечерта на тъмно или ще ида да се примоля на съседа за помощ. В крайна сметка избрах второто. Съседът дойде (изключително мило от негова страна), набързо развъртя заялата фасунга, сложи нова крушка и си замина. Проста работа. За мъж. Защото съседът ми дори не е електротехник  - пастор е.  И дори не е достатъчно силен. Едва успява да си нацепи дървата за камината. И въпреки това крушката не му създаде никакъв проблем. А аз с моето археологическо образование, дето уж такива неща никак ме не притесняват се мъчих, като грешен дявол и при това напълно без резултатно.   

Какъв е изводът от вечерното ми приключение - очевидно е, че другата основна причина (след онази изключително приятната), поради която трябва винаги да имаш мъж под ръка е нуждата поне едно същество в къщата да не среща трудности с подмяната на изгорелите крушки. Тъжна битова истина е това. Както казваше бабата на една приятелка навремето - когато си избираш мъж първо го накарай да ти покаже как може да се поправи увисналата врата на гардероба, пък после въздишай по красивите му черни очи.    

“Безумец е тоз, който   е паднал, но се вдига

и, цял превърнат в болка,   реда си пак настига.

Канавката го мами,   но той не спира даже

и, питай го, отде е   таз сила, ще ти каже,

че чака го жена му,   че умна смърт желае!

Но той е луд, горкия!   Нещастникът не знае,

че долу в равнината   разгром и дим навред е

и мирис на горяло   разнасят ветровете,

че зинал е домът му   и сливата я няма,

че всяка нощ там долу   е страшна и голяма!…

Да можех да повярвам,   че има дом за мене,

че не в сърцето само   той още съхранен е!

Да знаех, че все още   пчели бръмчат щастливи

във слънчевото дворче   над сладкото от сливи!

Знам, в сънните овошки   ще дреме късно лято,

пияно с меко слънце   и с тежък плод налято,

и Фани - русокоса -   пред рижата ограда -

спокойно ще ме чака   и бавно, знам, ще пада

по нея мойта сянка,   със нежност очертана…

Не ме оставяй, братко!   Викни ме и ще стана!”

Миклош Радноти

(превод - Валери Петров)

Така пееха артистите от летящия цирк на Монти Пайтън преди време и точно в настоящия момент съм склонна да ги послушам. Не за друго, а защото съм готова (или поне аз така си мисля) да оставя зад себе си онези няколко дни, в които живеех с усещането, че във всеки  един миг бих могла да изчезна и никой дори няма да забележи. Като оставим настрана цялата мелодрама, която носят предишните редове чувството на преходност, което ме “преследваше” в последно време никак не е за подигравка. Дори да се надсмея над себе си не мога. Мога единствено да стискам зъби, да гледам упорито напред и да чакам светлината на живота да ме обгърне.      

Безразличие

Безразличието не влиза в списъка на “5-те стъпки чрез, които приемаме смъртта”, но често го предхожда. Имам предвид онова ужасно чувство на празнота, което те обзема в някои моменти от живота ти. Празнота, която понякога може да те накара за миг да си помислиш, че ако е имало нещо, заради което си е струвало да живееш то това нещо вече е минало…   

Мъка

Странно чувство. Обгръща те плътно. Поглъща те бавно. Кара света да престане да се върти. Всеки път, когато решиш, че си стигнал дъното усещаш как пясъка обгръща глезените ти. Нещо тъмно попива толкова дълбоко в душата ти, че реалността губи значение.

Отричане

Понякога всичко губи смисъл. Понякога просто искаме всичкото “сега” и “тук” да изчезне сякаш никога не е било. Искаме да се скрием в някой тъмен ъгъл, да затворим очи, да запушим уши и да си помечтаем как може всичко да си бъде както преди. Не е нужно да е прекрасно. Не е нужно да е съвършено. Важното е да си бъде “както преди”.   

Гняв 

Казват, че времето лекува, но аз знам нещо което лекува по-бързо. Нарича се “заслепяващ гняв”. Най-силното оръжие, което имаме срещу света. Най-добрата ни защита. Най-верният ни съюзник. Въорьжи се с гняв и всяко друго чувство ще изчезне. Всяка друга мисъл ще се стопи. Няма да има минало. Няма да има бъдеще. Само едното ”сега” - трескаво стиснало зъби, свило юмруци, изтрило всяка следа от съмнение. Готово да удари. Да се разкрещи. Да забрави. Защото понякога единствено в забравата се крие така чаканото “утре”.

Примирение   

Всички мразим безсилието. Гадно усещане е то. Но има дни, в които сме готови да приемем мисълта, че има неща, които сме безсилни да променим. Има чувства, които не можем да изживеем отново. Думи, които не можем да кажем на този, на когото ни се иска. Странни дни, в които се научаваме да губим.

Приемане  

Някоя сутрин ще се събудя и слънцето отново ще свети високо в небето. Някоя сутрин чуждият смях вече няма да ме дразни. От чуждото щастие вече няма да ме боли. Някоя сутрин ще осъзная, че отново вървя напред и това не е предателство. Не е забрава… Просто отново се уча да живея.     

Снощи бях на много странно мероприятие. Служебно. Културно-масово. И сякаш извадено от приказка за Осемдесетте години и техните литературни вечеринки. И въпреки, че съм достатъчно стара, за да си спомням досадата, която изпитвах по онова време от подобен род задължителни мероприятия и едновременно с това прекалено млада, за да съм изгубила съвсем желание да присъствам на поетични четения - не само, че не си тръгнах в първия възможен момент, но и накрая се оказа, че ми е харесало.

Хареса ми по няколко причини:

Първата бе ентусиазмът на организаторите. Никак не е лесно в днешно време ежегодно за 27 или 28 - ма година подред да организираш ”Вечер на поезията” и то в малък провинциален град и то във времена, когато поетите не са на мода (колкото и пошло да звучи това е самата истина).

Втората причина бяха специалните гости. Първо Надежда Захариева - която наистина умее да накара хората да я харесат, убеждавайки ги по много мил и специален неин си начин, че е истинска и искрена. После Александър Руденко - поет и преводач - от който освен стихове чух и един изумителен превод на Ботевия “Хаджи Димитър” на руски.

Третата причина е една поетеса, с която се сблъсквам за първи път  - Анелия Гешева. Незнам защо и как съм я пропуснала, но приемам този си пропуск за сериозна грешка. Ето това тук е нейно:

ЗАЩО СИ ОТРЯЗАХ КОСАТА

Започна да прилича на въже,
което се превръщаше във ласо.
А във табуна имаше мъже,
които подозираха коя съм.
Сестра им бях - поне до оня ден,
когато се разсипах като стомна
и те видяха дявола във мен…
Красиво беше. Беше и удобно.
Не ми постлаха цялата земя,
не искаха да се покажат смели.
В косата ми поникнаха цветя -
като на Пролетта от Ботичели.
А след това пчелите - като дъжд
познаха медоносните скрижали,
но нямаше ни кон, ни звяр, ни мъж
така отчаян, че да ме погали.
Косата ми тежеше от роса,
а беше сенокосно, жадно време…
Очи затварях, вярвах в чудеса -
и гривата ми ставаше на стреме.
А после се превърна в здрава връв,
във битие, което си отива.
Така косачът ме докосна пръв.
И пръв не забеляза, че съм жива.

“Старостта на Величията” е нещо, като “лудостта на Величията”, но с тази разлика, че те вече не са нито млади, нито красиви, нито богати, но за сметка на това са по-упорити от всякога. А ги избрах за тема тази вечер по повод една тазсутрешна случка.

Днес на прекрасния ми обект освен моя милост и полагащите ми се работници присъстваха сегашният ми директор и бившият ми такъв. Малко пренаселено се получи признавам си, но нямаше начин да го избегна. За мое учудване настоящият ми шеф беше кротък като гергьовско агне, но старият… ех, старият… Той настояваше, че знае всичко за всичко. Че това си е неговият личен обект, разположен в съседство с неговото си наследствено лозе (това последното си е точно така, ако трябва да сме честни). Но най-притеснителен се оказа факта, че според него аз само съм се фръцкала по обекта без да правя нищо смислено и съответно без да разбирам какво точно върша в момента.

Мен това леко ме обиди. Все пак в моята диплома пише “археолог”, а в неговата “историк”. И, като оставим това настрана, защото може би по някаква вероятност след 35 години практика като директор на общоисторически музей той може и да е понаучил нещо за археологическите разкопки, като такива, не е никак мило да назначаваш някой за археолог, а после демонстративно да му натякваш, че не си разбира от работата. При условие, че ти самият почти нищичко не разбираш от нея. А, като капак на всичко цялата история се разиграва пред очите на работниците, които се очаква да те слушат какво им говориш и да изпълняват стриктно каквото им наредиш. Не, че точно на моите работници им пука - те си го познават много добре. И мен ме познават вече достатъчно добре. С някои от тях работя вече трета година. Но все пак ситуацията беше доста неприятна.

Следобед, когато се прибрах от работа седнах на спокойствие и чаша кафе (помага на мисленето и ти топли ръцете) и обмислих пак събитията от сутринта. Първо реших, че трябва упорито оттук нататък да се правя на обидена. После ми хрумна, че все пак този същия човек, който цяла сутрин ме изкарваше извън нерви все пак ми даде работа и то почти веднага след като се дипломирах. И то на място, на което исках от години да работя в един от най-малко изследваните райони в България. И накрая, но не последно място, какво искам от човек, който цял живот е свикнал да командва. Да се остави друг с две години стаж и ненавършил дори почтените 30-сет (което в моята професия си е равносилно на дете в забавачката) да му казва какво да върши? Не, че това го оправдава, но все пак помага да се намери логично обяснение за поведението му.

В крайна сметка реших, че утрото е по-мъдро от вечерта и е по-добре да легна да се наспя вместо да прекалявам с мисленето, от което както знаем боли глава. А в моя случай много боли. Защото в крайна сметка, колкото и да ми се иска да си затворя очите за публичното мини унижение следващите няколко дни няма да се чувствам много добре. Психически… И перманентно ще съм в кофти настроение. А някои още утре вече ще са забравили. Защото способността скоростно да забравяш е едно от най-прекрасните качества на старостта.          

 ”Тъжна неделя” 

(Пеньо Пенев)

 Здравей, чаша! Ний пак сме сами!
От кръвта ми по-скъпо и мило —
в тебе слънчево чудо шуми,
скръбно образа мой отразило…

Няма топлите черни очи.. .
Празна крайната маса остава!
Не тъгувай, сърце. .. замълчи!
Нищо пулса ти не заслужава!

Моя “Тъжна неделя”, ридай!. . .
Вечер моя, черней като гарван!
За мен всяко начало е край —
не зова. .. не очаквам.. . не вярвам!.

Надалеч ще заглъхна без вест
като твоята песен, Лозане!
Надалеч ще замина злочест,
само орехът тук ще остане. . .

Няма истина!. . . Няма лъжа! —
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа —
тишина. . . самота. . . и студено.

За главите на подпалвачите в Гърция вече се предлагат награди. Местни организации привикват населението на бунт срещу властта, заради безхаберие и небрежност. Реакциите на гърците не са никак прекалени. Нещо повече - напълно правилни са. Защото стотици декари горяща земя в страна, в която земеделските площи винаги са били лукс и повече от 60-сет човешки жертви изискват реакция. Та макар и тя да е сляп гняв. И в следствие на тази реакция ще има съдени и наказани.

Това горното е важно. Поучително е. Понеже у нас се шири мнението, че видиш ли гърците не са добри хора. Гадни, подли, хитри ромеи са. Все гледат да те прецакат, за да седнат отгоре. За да вземат най-доброто парче от баницата. И безспорно последователите на идеята за “Велика Гърция” не са най-свестните представители на човечеството. Нито пък са най-добрите съседи. Нито сол ще ти дадат, ако им поискаш назаем, нито ще ти гледат кучето, ако се наложи. Но въпреки всичко гърците са съседи за пример. Защото отстояват себе си. Грижат се за своето. Протестират при нужда. Мълчат при нужда. Гледат се в очите и си тропат с крак. Милеят за държавата и тя им отговаря със същото, защото е наясно, че ако не го стори ще гори от четири страни.

Нашата държава от друга страна знае, че каквото и да стори реакция от страна на народа няма да има. Пожарите са жив пример. Хванаха част от онези, които предизвикваха пожарите в района от Монтана до Белоградчик и после ги пуснаха. Дори не ги набиха. Защото зад гърбовете им стоят прекупвачите на гора, които след пожарите подложиха района на гола сеч и разпродадоха дървесината на безценица. Голямо чудо, че имало забрана за износ на дървесина - разбичваш дървото на две - три големи трупи и това вече се води обработен материал, който спокойно минава граница. Но не е виновна само държавата. И ние сме си виновни. Протестираме в кръчмите. Готвим бунтове на чаша греяна ракия под лозата в задния двор. Оцеляваме поединично и на всяка цена. Животът ни е олицетворение на онази приказка - “Всички искат да отидат в Рая, но никой не иска да умре.”

Няма да се оправим. Колкото и силна да е родовата памет, колкото и буйна да е кръвта. Колкото и неугасим да е живецът в душите ни. Няма да се оправим. Защото не ни пука истински.