„От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?“

Човешката памет е къса. Къса и строго избирателна. Помнят се само най-важните неща – онези, помагащи ни да оцелеем. Домът, семейството, приятелите, дните, в които сме били най-силни и онези, в които сме били най-слаби. Но най-добре се помнят лицата на враговете. Издигнали сме омразата и стремежът към отмъщение в някакъв странен култ сякаш именно те са искрата, която поддържа живота ни. Сякаш са единственото, което му придава смисъл.

Неприятни мисли. Но те са първото нещо, което ми идва на ум докато слушам и чета всичките коментари около онова българо-немско изследване, посветено на Батак по време на Априлското въстание. Не, че искам да оправдавам хората, които се опитват да отричат случилото се там през онези три мъчителни денонощия, но след първия изблик на гняв и най-искрено желание да видя отново Райхстага, подпален от четири страни нещо много неприятно се загнезди в ума ми. Когато се каже „Батак“ днес в представите на всеки се появява онази картина на изгорения до основи град и барикадиралите се в църквата „Св. Неделя“ две хиляди души. Именно това. Никой не си спомня за „Батак – Хайдушкото гнездо“, „Батак – градът на 283-те чарка“, „Батак – градът на търговците, занаятчиите и просветителите“. Всички си спомнят Въстанието и Клането. Нищо градивно няма в тези спомени. Те са по-скоро като жигосан знак в родовата ни памет. Знак, който крещи: „Не забравяй! Не прощавай!“. „Мрази!“ С цялата омраза, на която е способно едно човешко същество. Сякаш тази омраза би могла да излекува раните, да успокои духа, да помогне на мъртвите да намерят покой. Или, което е още по страшно – да помогне на живите да оцелеят.

Сигурно не съм права. Сигурно човек има нужда точно от тези най-мъчителни спомени, за да запази духа си жив и главата си гордо вдигната. Нужно е да се помни, че и в най-тежките моменти човек успява да остане здраво стъпил на земята, да гледа смъртта в очите и да пее. Като войниците на Самуил – слепи, но упорито вървящи напред и все напред, за да може последната им капка кръв да ороси родната земя. Като девойките, политащи към дълбините на морето с единствената мисъл да не се предадат на безмилостния враг. Като хайдутина, вървящ към бесилото с гордо вдигната глава сякаш не отива на смърт, а на сватба…

http://www.slovo.bg/Иван Вазов – Възпоминания от Батак

   

Advertisements

Достойно за отбелязване

Вчера се навършиха две години от деня, в който официално започнах работа на настоящото си работно място. Две години… Доколкото се познавам това си е достойно за аплодисменти и потупване по рамото. Особено като се има предвид, че все още си върша работата с удоволствие /поне през по-голямата част от времето/, не съм успяла да се изпокарам с колегите си и дори не ми е хрумвала идеята за бягство. Което за мен си е живо постижение.

Не смятах, че ще издържа толкова. Не смятах, че ще издържа дори изпитателният шестмесечен срок. Когато подписах трудовия договор на 26 април 2005-та смятах, че светът е прекрасен и мечтите наистина се сбъдват. Месец по-късно вече се бях отдала на самотни разходки в гората и ревях с повод и без повод. Добре, че там, където работя места за самотни разходки има много. Но дори и това невинаги помага…

Още си спомням първото си прибиране вкъщи в края на май, 2005-та. Не си бях ходила месец и половина и малко се стреснах от факта, че стоя на паркинга на Централна гара и с безпределна обич наблюдавам преминаващите коли със софийска регистрация, а прахта и бензиновите пари ми се струват най-прекрасния аромат на света. Жалка ситуация… Особено за човек, който винаги е смятал, че промяната на местообитанието и средата е изключително незначителен проблем. Даже е по-скоро удоволствие, отколкото непреодолима пречка. Но в настоящия случай въобще не беше така. Наистина има нещо вярно в това, че не мястото има значение, а хората. Защото, ако на новото място имаше подходящи за общуване хора /подходящи за мен/, средната възраст на колегите ми не прескачаше леко 40-сет и единствените двама мои връстници в работата не смятаха, че първо трябва добре да ме опознаят преди да се съгласят да изпият с мен по едно кафе след приключване на работния ден, със сигурност щеше да ми е доста по-лесно. За факта, че внезапно се оказа, че нямам нито един познат /изключвам родителите си/, който да се сети през първия месец да ми се обади поне да попита как съм и стряскащата в онзи момент липса на интернет, просто не ми се говори. Добавям баба на 73, апартамент, претъпкан с излишни неща и това, че докато изминаваш разстоянието от работа до вкъщи всеки срещнат се обръща след теб с нескрит интерес и картинката става пълна. И печална. Слава Богу, че след две години нещата се нормализираха до състояние на почти пълна поносимост. И сега съм почти напълно щастлива. И си имам ново хоби – градинарството. Но това е друга приказка….      

Да си говоря сама е единственият начин да общувам с интелигентен събеседник

Така поне твърди Кралицата Купа. Но монолозите срещу огледалото понякога толкова омръзват, че си готов да говориш с всеки, който прояви и най-малкият интерес да те слуша. Може да е последният човек във Вселената, с който би седял на една маса, но когато ножа опре до кокал сядаш и говориш, говориш, говориш и през цялото време тихичко благодариш, че се е намерило живо същество, което да те изслуша.

Това горното е краен песимизъм в действие. За съжаление понякога е и жестоката гола истина…         

Първият път

Здравейте, Вие, които по някаква вселенска случайност сте попаднали тук!

Здравейте и Добре дошли!

Реших, че може да бъде интересен този начин на събиране на разпръснати мисли. И, че може би е хубаво да си имаш свое собствено местенце под слънцето. И, че след като в последно време влязох по терлици в живота на толкова много непознати дължа на света поне част от себе си. Един вид компенсация за надничането през ключалката.