Достойно за отбелязване

Вчера се навършиха две години от деня, в който официално започнах работа на настоящото си работно място. Две години… Доколкото се познавам това си е достойно за аплодисменти и потупване по рамото. Особено като се има предвид, че все още си върша работата с удоволствие /поне през по-голямата част от времето/, не съм успяла да се изпокарам с колегите си и дори не ми е хрумвала идеята за бягство. Което за мен си е живо постижение.

Не смятах, че ще издържа толкова. Не смятах, че ще издържа дори изпитателният шестмесечен срок. Когато подписах трудовия договор на 26 април 2005-та смятах, че светът е прекрасен и мечтите наистина се сбъдват. Месец по-късно вече се бях отдала на самотни разходки в гората и ревях с повод и без повод. Добре, че там, където работя места за самотни разходки има много. Но дори и това невинаги помага…

Още си спомням първото си прибиране вкъщи в края на май, 2005-та. Не си бях ходила месец и половина и малко се стреснах от факта, че стоя на паркинга на Централна гара и с безпределна обич наблюдавам преминаващите коли със софийска регистрация, а прахта и бензиновите пари ми се струват най-прекрасния аромат на света. Жалка ситуация… Особено за човек, който винаги е смятал, че промяната на местообитанието и средата е изключително незначителен проблем. Даже е по-скоро удоволствие, отколкото непреодолима пречка. Но в настоящия случай въобще не беше така. Наистина има нещо вярно в това, че не мястото има значение, а хората. Защото, ако на новото място имаше подходящи за общуване хора /подходящи за мен/, средната възраст на колегите ми не прескачаше леко 40-сет и единствените двама мои връстници в работата не смятаха, че първо трябва добре да ме опознаят преди да се съгласят да изпият с мен по едно кафе след приключване на работния ден, със сигурност щеше да ми е доста по-лесно. За факта, че внезапно се оказа, че нямам нито един познат /изключвам родителите си/, който да се сети през първия месец да ми се обади поне да попита как съм и стряскащата в онзи момент липса на интернет, просто не ми се говори. Добавям баба на 73, апартамент, претъпкан с излишни неща и това, че докато изминаваш разстоянието от работа до вкъщи всеки срещнат се обръща след теб с нескрит интерес и картинката става пълна. И печална. Слава Богу, че след две години нещата се нормализираха до състояние на почти пълна поносимост. И сега съм почти напълно щастлива. И си имам ново хоби – градинарството. Но това е друга приказка….      

Advertisements