„От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?“

Човешката памет е къса. Къса и строго избирателна. Помнят се само най-важните неща – онези, помагащи ни да оцелеем. Домът, семейството, приятелите, дните, в които сме били най-силни и онези, в които сме били най-слаби. Но най-добре се помнят лицата на враговете. Издигнали сме омразата и стремежът към отмъщение в някакъв странен култ сякаш именно те са искрата, която поддържа живота ни. Сякаш са единственото, което му придава смисъл.

Неприятни мисли. Но те са първото нещо, което ми идва на ум докато слушам и чета всичките коментари около онова българо-немско изследване, посветено на Батак по време на Априлското въстание. Не, че искам да оправдавам хората, които се опитват да отричат случилото се там през онези три мъчителни денонощия, но след първия изблик на гняв и най-искрено желание да видя отново Райхстага, подпален от четири страни нещо много неприятно се загнезди в ума ми. Когато се каже „Батак“ днес в представите на всеки се появява онази картина на изгорения до основи град и барикадиралите се в църквата „Св. Неделя“ две хиляди души. Именно това. Никой не си спомня за „Батак – Хайдушкото гнездо“, „Батак – градът на 283-те чарка“, „Батак – градът на търговците, занаятчиите и просветителите“. Всички си спомнят Въстанието и Клането. Нищо градивно няма в тези спомени. Те са по-скоро като жигосан знак в родовата ни памет. Знак, който крещи: „Не забравяй! Не прощавай!“. „Мрази!“ С цялата омраза, на която е способно едно човешко същество. Сякаш тази омраза би могла да излекува раните, да успокои духа, да помогне на мъртвите да намерят покой. Или, което е още по страшно – да помогне на живите да оцелеят.

Сигурно не съм права. Сигурно човек има нужда точно от тези най-мъчителни спомени, за да запази духа си жив и главата си гордо вдигната. Нужно е да се помни, че и в най-тежките моменти човек успява да остане здраво стъпил на земята, да гледа смъртта в очите и да пее. Като войниците на Самуил – слепи, но упорито вървящи напред и все напред, за да може последната им капка кръв да ороси родната земя. Като девойките, политащи към дълбините на морето с единствената мисъл да не се предадат на безмилостния враг. Като хайдутина, вървящ към бесилото с гордо вдигната глава сякаш не отива на смърт, а на сватба…

http://www.slovo.bg/Иван Вазов – Възпоминания от Батак

   

Реклами