Добре дошли в пустинята на реалността!

Повечето от хората, които познавам са надарени с безгранично любопитство и способността да забравят нещата, които са имали неблагоразумието да останат известно време извън полезрението им. Защитна реакция срещу прашлясването на чекмеджетата, скрити в главите им и пълненето им с излишни глупости.

Нищо против нямам по принцип. Особено като се има предвид, че и аз показвам такива наклонности. Но при някои хора изхвърлянето на „излишни“ неща води до това да те изхвърлят от жизненото си пространство, ако случайно вземеш, че не им се обадиш в продължение на месец да кажем. А все пак ти се водиш човешко същество, а не вещ. Да не говорим, че имаш претенциите да се водиш особено близък познат, та дори и наглостта да се имаш за приятел.

От цялата ситуация боли. Не много разбира се, защото донякъде си бил подготвен. Но боли. Чопли те отвътре. Тихо и упорито. Кара те да се питаш дали не си сбъркал ти някъде. Дали си бил достатъчно добър особено близък познат. Дали си бил достатъчно съпричастен към чуждите проблеми (защото понякога хората решават да си тръгнат понеже не ги изслушваш достатъчно).  В повечето случаи обаче се оказва, че грешката съвсем не е в твоя телевизор. Целият проблем е в нещо съвсем друго. В нарцисизма. Колкото и да си бил добро и примерно другарче, ако в един момент откажеш да слушаш безкрайните лекции за душевните страдания и ежедневните проблеми – заминаваш на боклука. Тъжно, но факт. Ако искаш да те помнят и да си винаги добре приет трябва да си благоприлично кошче за душевни отпадъци 25 часа в денонощие и осем дни в седмицата.      

Advertisements