Не бе небето ти небе…

За главите на подпалвачите в Гърция вече се предлагат награди. Местни организации привикват населението на бунт срещу властта, заради безхаберие и небрежност. Реакциите на гърците не са никак прекалени. Нещо повече – напълно правилни са. Защото стотици декари горяща земя в страна, в която земеделските площи винаги са били лукс и повече от 60-сет човешки жертви изискват реакция. Та макар и тя да е сляп гняв. И в следствие на тази реакция ще има съдени и наказани.

Това горното е важно. Поучително е. Понеже у нас се шири мнението, че видиш ли гърците не са добри хора. Гадни, подли, хитри ромеи са. Все гледат да те прецакат, за да седнат отгоре. За да вземат най-доброто парче от баницата. И безспорно последователите на идеята за „Велика Гърция“ не са най-свестните представители на човечеството. Нито пък са най-добрите съседи. Нито сол ще ти дадат, ако им поискаш назаем, нито ще ти гледат кучето, ако се наложи. Но въпреки всичко гърците са съседи за пример. Защото отстояват себе си. Грижат се за своето. Протестират при нужда. Мълчат при нужда. Гледат се в очите и си тропат с крак. Милеят за държавата и тя им отговаря със същото, защото е наясно, че ако не го стори ще гори от четири страни.

Нашата държава от друга страна знае, че каквото и да стори реакция от страна на народа няма да има. Пожарите са жив пример. Хванаха част от онези, които предизвикваха пожарите в района от Монтана до Белоградчик и после ги пуснаха. Дори не ги набиха. Защото зад гърбовете им стоят прекупвачите на гора, които след пожарите подложиха района на гола сеч и разпродадоха дървесината на безценица. Голямо чудо, че имало забрана за износ на дървесина – разбичваш дървото на две – три големи трупи и това вече се води обработен материал, който спокойно минава граница. Но не е виновна само държавата. И ние сме си виновни. Протестираме в кръчмите. Готвим бунтове на чаша греяна ракия под лозата в задния двор. Оцеляваме поединично и на всяка цена. Животът ни е олицетворение на онази приказка – „Всички искат да отидат в Рая, но никой не иска да умре.“

Няма да се оправим. Колкото и силна да е родовата памет, колкото и буйна да е кръвта. Колкото и неугасим да е живецът в душите ни. Няма да се оправим. Защото не ни пука истински.         

Advertisements

Небрежно и с финес

Всички са отпуска. Сама съм и работното място за първи път от година и половина ми се струва прекрасно и незаменимо. От това по-хубаво няма накъде. Всъщност има – люлка под чардака, беседка между двата люлякови храста и малък басейн в задния двор на мястото на малините… Но да не прекаляваме. Важното е, че в музея сме само аз, моето второ „аз“ и солидна порция сметанов сладолед с шоколадова заливка. И така цели шест дни. После един по един разните приятни и неособено приятни хора ще започнат да се прибират, но пък тогава започвам разкопки, така че ще е все едно.

Самопоздравявам се по случай случката с „Candela“ на „Buena Vista Social Club“ и отивам да си долея ликьор от касис в сладоледа.   

Бели нощи – черни дни

Нещо се скъса… Проплака тихо, въздъхна безпомощно и покорно се скъса. И душата за миг остана сама в тъмното…

Мразя да съм в такова настроение. Самосъжалително, гневно без причина, едновременно обвиняващо и извиняващо се. Странно настроение. Самотно. Причината е, че втора нощ не успявам да се наспя. Лягам си, гася лампата, заспивам и след час-два се събуждам. Лежа в тъмното и чакам нещо да се случи. Изнервена съм до краен предел без да знам защо. Просто съм нервна…

Несериозността, като начин на употреба

Много ме бива да започвам разни неща. А още повече ме бива да губя интерес към всичко започнато само месец-два по-късно. Въобще креативна личност, въоръжена с огромна доза мързел – това съм аз. Би трябвало да ми е поне малко неудобно от мен си, но странно защо ни най-малко не ми е неудобно. Напротив – изживявам се, като напълно пълноценно, обществено полезно човешко същество. А не бива….

Както и да е… Последните почти два месеца бяха изключително странни и доста депресиращи.

Скарах се с нашите. Основно с майка ми. И в следствие на заформилия се скандал /защото този път категорично отказах да си мълча, докато ми се крещи колко ги е срам всичките ми роднини до девето коляно от факта, че не се развивам по предварително подготвените за мен планове/ с родителското тяло от женски пол не си говорихме около месец време. Добре, че вече не обитавам старото семейно гнездо… Най-много от цялата ситуация пострада баща ми, за което вече наистина се чувствам зле. Защото никак, ама никак не е лесно да балансираш между две жени – особено, когато едната ти е жена, а другата дъщеря и са скарани за глупости. Но по-важното е, че нещата вече се пооправиха. Общуването пак е в рамките на нормалното за сезона. И всички са щастливи.

Виж  в работата положението е малко по-комплицирано. Първо ме наказаха, защото някой си бил казал, че идвам в музея след края на работното време, което мен лично, а и всички наоколо крайно много ги учуди/все пак има охранителна система би трябвало поне тя да ме засече/. После писах обяснения защо не съм представила писмен план-график за почистването на поверения ми археологически обект /отбележете си „почистване“ не „разкопки“, „замервания“, „заснемане“/. Накрая, като за капак се оказах отговорна за това какво, къде и кога вършат всички музейни служители, а мили хора ми казаха, че директорът ми разправял наляво и надясно как му се налагало да ми върши работата…

Абе бях луда и щастлива доста дълго време. И, като цяло се чувствах не особено добре.

Сега положението е малко по нормално. Половината колектив е в летен отпуск /начело с шефа/, което ме прави щастлива, като мида. Жегите преминаха. Наводненията също – поне засега. Имам доста приличен бюджет за разкопки. И животът отново е прекрасен.