Старостта на Величията

„Старостта на Величията“ е нещо, като „лудостта на Величията“, но с тази разлика, че те вече не са нито млади, нито красиви, нито богати, но за сметка на това са по-упорити от всякога. А ги избрах за тема тази вечер по повод една тазсутрешна случка.

Днес на прекрасния ми обект освен моя милост и полагащите ми се работници присъстваха сегашният ми директор и бившият ми такъв. Малко пренаселено се получи признавам си, но нямаше начин да го избегна. За мое учудване настоящият ми шеф беше кротък като гергьовско агне, но старият… ех, старият… Той настояваше, че знае всичко за всичко. Че това си е неговият личен обект, разположен в съседство с неговото си наследствено лозе (това последното си е точно така, ако трябва да сме честни). Но най-притеснителен се оказа факта, че според него аз само съм се фръцкала по обекта без да правя нищо смислено и съответно без да разбирам какво точно върша в момента.

Мен това леко ме обиди. Все пак в моята диплома пише „археолог“, а в неговата „историк“. И, като оставим това настрана, защото може би по някаква вероятност след 35 години практика като директор на общоисторически музей той може и да е понаучил нещо за археологическите разкопки, като такива, не е никак мило да назначаваш някой за археолог, а после демонстративно да му натякваш, че не си разбира от работата. При условие, че ти самият почти нищичко не разбираш от нея. А, като капак на всичко цялата история се разиграва пред очите на работниците, които се очаква да те слушат какво им говориш и да изпълняват стриктно каквото им наредиш. Не, че точно на моите работници им пука – те си го познават много добре. И мен ме познават вече достатъчно добре. С някои от тях работя вече трета година. Но все пак ситуацията беше доста неприятна.

Следобед, когато се прибрах от работа седнах на спокойствие и чаша кафе (помага на мисленето и ти топли ръцете) и обмислих пак събитията от сутринта. Първо реших, че трябва упорито оттук нататък да се правя на обидена. После ми хрумна, че все пак този същия човек, който цяла сутрин ме изкарваше извън нерви все пак ми даде работа и то почти веднага след като се дипломирах. И то на място, на което исках от години да работя в един от най-малко изследваните райони в България. И накрая, но не последно място, какво искам от човек, който цял живот е свикнал да командва. Да се остави друг с две години стаж и ненавършил дори почтените 30-сет (което в моята професия си е равносилно на дете в забавачката) да му казва какво да върши? Не, че това го оправдава, но все пак помага да се намери логично обяснение за поведението му.

В крайна сметка реших, че утрото е по-мъдро от вечерта и е по-добре да легна да се наспя вместо да прекалявам с мисленето, от което както знаем боли глава. А в моя случай много боли. Защото в крайна сметка, колкото и да ми се иска да си затворя очите за публичното мини унижение следващите няколко дни няма да се чувствам много добре. Психически… И перманентно ще съм в кофти настроение. А някои още утре вече ще са забравили. Защото способността скоростно да забравяш е едно от най-прекрасните качества на старостта.          

Advertisements

 „Тъжна неделя“ 

(Пеньо Пенев)

 Здравей, чаша! Ний пак сме сами!
От кръвта ми по-скъпо и мило —
в тебе слънчево чудо шуми,
скръбно образа мой отразило…

Няма топлите черни очи.. .
Празна крайната маса остава!
Не тъгувай, сърце. .. замълчи!
Нищо пулса ти не заслужава!

Моя „Тъжна неделя“, ридай!. . .
Вечер моя, черней като гарван!
За мен всяко начало е край —
не зова. .. не очаквам.. . не вярвам!.

Надалеч ще заглъхна без вест
като твоята песен, Лозане!
Надалеч ще замина злочест,
само орехът тук ще остане. . .

Няма истина!. . . Няма лъжа! —
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа —
тишина. . . самота. . . и студено.