От моя самотен хълм по залез…

Мъка

Странно чувство. Обгръща те плътно. Поглъща те бавно. Кара света да престане да се върти. Всеки път, когато решиш, че си стигнал дъното усещаш как пясъка обгръща глезените ти. Нещо тъмно попива толкова дълбоко в душата ти, че реалността губи значение.

Отричане

Понякога всичко губи смисъл. Понякога просто искаме всичкото „сега“ и „тук“ да изчезне сякаш никога не е било. Искаме да се скрием в някой тъмен ъгъл, да затворим очи, да запушим уши и да си помечтаем как може всичко да си бъде както преди. Не е нужно да е прекрасно. Не е нужно да е съвършено. Важното е да си бъде „както преди“.   

Гняв 

Казват, че времето лекува, но аз знам нещо което лекува по-бързо. Нарича се „заслепяващ гняв“. Най-силното оръжие, което имаме срещу света. Най-добрата ни защита. Най-верният ни съюзник. Въорьжи се с гняв и всяко друго чувство ще изчезне. Всяка друга мисъл ще се стопи. Няма да има минало. Няма да има бъдеще. Само едното „сега“ – трескаво стиснало зъби, свило юмруци, изтрило всяка следа от съмнение. Готово да удари. Да се разкрещи. Да забрави. Защото понякога единствено в забравата се крие така чаканото „утре“.

Примирение   

Всички мразим безсилието. Гадно усещане е то. Но има дни, в които сме готови да приемем мисълта, че има неща, които сме безсилни да променим. Има чувства, които не можем да изживеем отново. Думи, които не можем да кажем на този, на когото ни се иска. Странни дни, в които се научаваме да губим.

Приемане  

Някоя сутрин ще се събудя и слънцето отново ще свети високо в небето. Някоя сутрин чуждият смях вече няма да ме дразни. От чуждото щастие вече няма да ме боли. Някоя сутрин ще осъзная, че отново вървя напред и това не е предателство. Не е забрава… Просто отново се уча да живея.     

Advertisements

„И стоиш на снега срещу всички илюзии…“

Снощи бях на много странно мероприятие. Служебно. Културно-масово. И сякаш извадено от приказка за Осемдесетте години и техните литературни вечеринки. И въпреки, че съм достатъчно стара, за да си спомням досадата, която изпитвах по онова време от подобен род задължителни мероприятия и едновременно с това прекалено млада, за да съм изгубила съвсем желание да присъствам на поетични четения – не само, че не си тръгнах в първия възможен момент, но и накрая се оказа, че ми е харесало.

Хареса ми по няколко причини:

Първата бе ентусиазмът на организаторите. Никак не е лесно в днешно време ежегодно за 27 или 28 – ма година подред да организираш „Вечер на поезията“ и то в малък провинциален град и то във времена, когато поетите не са на мода (колкото и пошло да звучи това е самата истина).

Втората причина бяха специалните гости. Първо Надежда Захариева – която наистина умее да накара хората да я харесат, убеждавайки ги по много мил и специален неин си начин, че е истинска и искрена. После Александър Руденко – поет и преводач – от който освен стихове чух и един изумителен превод на Ботевия „Хаджи Димитър“ на руски.

Третата причина е една поетеса, с която се сблъсквам за първи път  – Анелия Гешева. Незнам защо и как съм я пропуснала, но приемам този си пропуск за сериозна грешка. Ето това тук е нейно:

   

ЗАЩО СИ ОТРЯЗАХ КОСАТА

Започна да прилича на въже,
което се превръщаше във ласо.
А във табуна имаше мъже,
които подозираха коя съм.
Сестра им бях – поне до оня ден,
когато се разсипах като стомна
и те видяха дявола във мен…
Красиво беше. Беше и удобно.
Не ми постлаха цялата земя,
не искаха да се покажат смели.
В косата ми поникнаха цветя –
като на Пролетта от Ботичели.
А след това пчелите – като дъжд
познаха медоносните скрижали,
но нямаше ни кон, ни звяр, ни мъж
така отчаян, че да ме погали.
Косата ми тежеше от роса,
а беше сенокосно, жадно време…
Очи затварях, вярвах в чудеса –
и гривата ми ставаше на стреме.
А после се превърна в здрава връв,
във битие, което си отива.
Така косачът ме докосна пръв.
И пръв не забеляза, че съм жива.