Винаги гледай живота откъм светлата му страна

Така пееха артистите от летящия цирк на Монти Пайтън преди време и точно в настоящия момент съм склонна да ги послушам. Не за друго, а защото съм готова (или поне аз така си мисля) да оставя зад себе си онези няколко дни, в които живеех с усещането, че във всеки  един миг бих могла да изчезна и никой дори няма да забележи. Като оставим настрана цялата мелодрама, която носят предишните редове чувството на преходност, което ме „преследваше“ в последно време никак не е за подигравка. Дори да се надсмея над себе си не мога. Мога единствено да стискам зъби, да гледам упорито напред и да чакам светлината на живота да ме обгърне.      

Advertisements

… Хвърлям се в неумолимото

Безразличие

Безразличието не влиза в списъка на „5-те стъпки чрез, които приемаме смъртта“, но често го предхожда. Имам предвид онова ужасно чувство на празнота, което те обзема в някои моменти от живота ти. Празнота, която понякога може да те накара за миг да си помислиш, че ако е имало нещо, заради което си е струвало да живееш то това нещо вече е минало…