Денят за размисъл

Последният ден от годината винаги е пълен с разни такива неща, като: „Какво ми се случи през изминалата година“, „Какво свърших и съответно какво не“ и други подобни. Аз не го обичам особено много този подход. Предпочитам една дълга разходка в парка, кафе с бита сметана и някоя книга, но тъй като днес не ми е до разходки (студено ми е и нещо не съм в настроение) ще трябва да се задоволя с един новогодишен списък с преживявания, пропуснати ползи и лежерно заобиколени вреди.

„Всички хубави неща на едно място“:

  За първи път през тази година почувствах, че си тежа на мястото. За работата ми иде реч разбира се. С изключение на една-две дежурни издънки, без които просто някакси работният процес не върви – годината мина по мед и масло. Ценят ме, уважават ме и понякога просто не могат без мен. какво по-хубаво от това. Единственият ми по-сериозен проблем е отпуската. Ще ми стане навик да я взимам през зимата (целият декември и част от януари), което автоматично значи – няма море, няма пътуване с приятели, има седене в къщи и угояване за коледно-новогодишните празници. Неприятно, но не и непрежалимо.

Още нещо, свързано с работата – през лятото получих доста удовлетворително увеличение на заплатата. Много съм щастлива, за което.

Тази година получих и първото си официално рзрешително за разкопки – горда съм със себе си и наистина има за какво. Вече съм почти напълно приета в гилдията на майсторите. Само трябва да се представя успешно на годишните отчети и вече няма да съм в графата „калфи“.

В края на октомври направих първата си голяма покупка за дома – взех си гардероб. Вече съм възрастна и сериозна… Сега събирам пари за библиотека.

Като споменах библиотека – тържествено обещавам да спра да купувам книги, докато не изчета всичко, което съм взела през тази година. А то никак не е малко.

Като бонус към хубавите неща, станали през 2007-ма се нарежда челният ми опит в готвенето (ама онова мъчителното всекидневно), приготвянето на туршии и самостоятелното пазаруване на дрехи – нещо, което цял живот не съм можела да понасям. Аз обичам да си купувам обувки и бяла козметика, дрешките са необходимост и купуването им е по-скоро досадно. Но и това вече го върша сама и без да се налага да ме подръчкват.

Общо взето 2007-ма беше една добра година. Единственото, което ми създаде лошо настроение и то почти перманентно щом се сетех за него бе факта, че тази година отделих ужасно малко време на общуването очи в очи със старите си приятели и много добри познати. Но искрено се надявам, че през следващата година това няма да се повтори.

И така – самопоздравявам се със саундтрака на „De-Lovely“ и отивам да си лакирам ноктите за тазвечерното парти.  

Advertisements

„Мне говорили…“

severen-vqtur.jpg

Мне говорили разные люди:

„Жизнь – это полосы разного цвета“.

И если мы не были, значит мы будем

Так же, как будет зима после лета.

Мне говорили неоднократно

И между прочим и между делом.

Мне говорили:“ Жизнь – это пятна,

Черные пятна на чистом и белом.“  

И пак изгасна тока

Исках да напиша нещо наистина коледно. Нещо за бавно трупащият се сняг, зимната приказка и коледният дух. Нещо, което ухае на топъл шоколад и  току що извадени от фурната курабии. Исках, но не се получи.

Не, че нямаше голям предколеден пазар, коледни песни и захаросани коледни филми. Напротив – имаше. И задължителната поне за мен „Коледна песен“ на Дикенс също я имаше (във варианта на „Холмарк“). И елхата и огромното количество сладкиши. Дори и коледният дух се завъртя наоколо. Но нещо липсваше. От нещо ми беше едно такова гадно в стомаха. Първо заподозрях част от бъднивечерната вечеря, но после се оказа, че напразно съм я обвинявала. После реших, че е заради студа, но пък Коледа без студ не е Коледа. И после ми хрумна, че може би е заради тока. И най-вероятно ще е точно заради него. Защото колкото и да е романтична вечерята на свещи да ти изгасят тока точно на Бъдни вечер, та макар и само за два часа, някакси не влияе никак добре на настроението.

Разбирам, че по празниците всички употребяват електричество като луди, но все пак без ток точно в този момент… Вярно само преди няколко дни обявиха, че тази зима може и да има режим на тока, но все пак… Коледа е. А след седмица е Нова година и никак не ми се иска да я посрещна на тъмно.

На мен ми трябва мъж

Гръмна ми крушката в спалнята. Доколкото се познавам това не трябваше да ми е особен проблем, но жалките остатъци от проклетата крушка внезапно взеха да проявяват характер. След половинчасово въртене под полюлея с натежало сърце си признах, че въпреки непоклатимата вяра в собствените ми способности тази крушка няма да я сменя.

Имайки предвид късния час ми се наложи бързо да взема решение: или ще прекарам вечерта на тъмно или ще ида да се примоля на съседа за помощ. В крайна сметка избрах второто. Съседът дойде (изключително мило от негова страна), набързо развъртя заялата фасунга, сложи нова крушка и си замина. Проста работа. За мъж. Защото съседът ми дори не е електротехник  – пастор е.  И дори не е достатъчно силен. Едва успява да си нацепи дървата за камината. И въпреки това крушката не му създаде никакъв проблем. А аз с моето археологическо образование, дето уж такива неща никак ме не притесняват се мъчих, като грешен дявол и при това напълно без резултатно.   

Какъв е изводът от вечерното ми приключение – очевидно е, че другата основна причина (след онази изключително приятната), поради която трябва винаги да имаш мъж под ръка е нуждата поне едно същество в къщата да не среща трудности с подмяната на изгорелите крушки. Тъжна битова истина е това. Както казваше бабата на една приятелка навремето – когато си избираш мъж първо го накарай да ти покаже как може да се поправи увисналата врата на гардероба, пък после въздишай по красивите му черни очи.    

„Усилен марш“

„Безумец е тоз, който   е паднал, но се вдига

и, цял превърнат в болка,   реда си пак настига.

Канавката го мами,   но той не спира даже

и, питай го, отде е   таз сила, ще ти каже,

че чака го жена му,   че умна смърт желае!

Но той е луд, горкия!   Нещастникът не знае,

че долу в равнината   разгром и дим навред е

и мирис на горяло   разнасят ветровете,

че зинал е домът му   и сливата я няма,

че всяка нощ там долу   е страшна и голяма!…

Да можех да повярвам,   че има дом за мене,

че не в сърцето само   той още съхранен е!

Да знаех, че все още   пчели бръмчат щастливи

във слънчевото дворче   над сладкото от сливи!

Знам, в сънните овошки   ще дреме късно лято,

пияно с меко слънце   и с тежък плод налято,

и Фани – русокоса –   пред рижата ограда –

спокойно ще ме чака   и бавно, знам, ще пада

по нея мойта сянка,   със нежност очертана…

Не ме оставяй, братко!   Викни ме и ще стана!“

Миклош Радноти

(превод – Валери Петров)