Ние сме любопитни да разберем защо тук е така бедничко

След почти три години работа в музейната сфера с прискърбие трябва да отбележа, че българинът е на прага да се превърне в самодоволен, безмозъчен, но за сметка на това изключително критичен турист. Без всякакво уважение към историята, културата и бита, но затова пък налитащ, като невидял на всякакви бляскави, звънтящи и посредствени неща. Мен лично, като археолог това много малко ме трогва. Безразлично ми е дори. Но е обидно за културните институции, като цяло, а най-вече за работещите в тях. Защото в тази държава хубавите неща стават бавно, когато стават. А още по-бавно стават в музеите. Тези последните всичките до един все още са държавни. Като изключим НИМ и музеите към БАН, всичките са на общинска издръжка. А общините са пълни с хора, които те гледат с тъп овчи поглед, когато им споменеш, че ти трябват средства за нови витрини и експонати. Такива неща им се струват излишни, защото на някой, някъде му е хрумнало, че може да практикува културен туризъм и да печели от него, влагайки минимум средства…

Но не затова ми беше думата, а за българския турист. Миналата седмица в четвъртък някъде в късния следобед в музея дойде посетител. На вид нормален. Преди да престъпи прага дори любезен. После обаче влезе в експозицията и първите му думи бяха „Бедничко е тук…“. Сега… музеят, в който работя е общоисторически. Имаме си и природонаучен отдел, че и Крепост, а дори и пещера. Като изключим птичките и тревичките другата ни експозиция е почти изцяло етнографска. Пише го в упътването. Виждали сте етнографска експозиция предполагам. Една такава битова, обикновено помещаваща се в стара къща /нашата къща е на 197 години/. Много панички, лъжички, хурки и носии. Никога претенциозно богата и бляскава, но за сметка на това най-близката среща, която бихме могли да имаме с ежедневието на дедите ни. А онзи господин я нарече „бедничка“, после добави „постничка“. Това са точните му думи. Не използвам нарочно умалителни. На всичкото отгоре говореше за себе си в първо лице множествено число и ме прекъсваше непрекъснато докато говоря. Може би му имаше нещо, за да се държи така. За съжаление обаче не е само той. И въпреки, че малко хора говорят за себе си в множествено число по-голямата част от посетителите, които съм посрещала през последните две години и половина са също толкова нахални и непочтителни. И вечно искащи нещо повече. И вечно мрънкащи, че не им е достатъчно интересно и забавно. Все едно, че са тръгнали на панаир, а моето задължение е да им изнеса спектакъл. Миналата година една мила наглед дама прекъсна екскурзоводката на Крепостта, докато изнасяше беседа с думите „не ни занимавай с глупости, а ни разкажи някоя легенда!“. Не, сериозно говоря. Точно така каза. А от мен се иска да съм мила и любезна, да отговарям на всички въпроси коректно, защото видите ли хората са тук, за да научат нещо. За да видят неща, които ако не бяха тук отдавна щяха да са забравени. За да съживят връзката си с миналото, да се докоснат до корените. Разбирам, че на хората им се иска да видят интересни неща. И на мен ми се иска да работя в нов, добре подреден и просторен музей. Защо не и в музей на открито. И да имам достатъчно средства да се погрижа обекта, който разкопавам да е своевременно консервиран и реставриран, за да имат хората възможност да видят какво е било тук преди 16-сет века. Но засега само ми се иска. И ми се налага да стискам зъби и да търпя не само липсата на  достатъчно средства, но и неуважението и намеците, че сме излишни, ако не откриваме и не показваме на преситените туристи златни дрънкулки.               

Advertisements

Мартенските иди

„Да, петнадесети март настъпи, но още не е изтекъл.“

На този ден в 44 г. пр. н.е. по време на заседание на сената в Рим е убит Гай Юлий Цезар. (Разбирайте – било е късна утрин, Сенатът е заседавал, Цезар е отивал на заседанието, пресрещнали са го при влизане в сградата на Сената и са го убили).

Като консул (59 г.) Гай Юлий Цезар прокарва редица закони за укрепване на държавата и решаване на социалните проблеми. В интерес на републиканците намалява откупната цена на данъците с 1/3. След завършване мандата на консулството той успява да получи назначение за наместник в Цизалпийска, а след това и в Нарбонска Галия. По време на галските походи (58-51 пр. Хр.) Гай Юлий Цезар завоюва цяла Задалпийска Галия. Армията му достига 10 легиона.
След като разгромява войските на Помпей и неговите политически съюзници при Елерда (49 г.), Фарсал (48 г.), Тапс (46 г.) и Мунда (45 г.), Гай Юлий Цезар застава начело на римската държава. Властта му има традиционна републиканска форма: има пълномощията на диктатор, притежава консулска власт, има постоянната власт на трибун, нравствен префект и др. През 44 пр. Хр. той получава пожизнена цензура и всички негови разпореждания са предварително одобрени от Сената и НС. Получава и външните атрибути на монархическата власт: позлатено кресло, почетна колесница, специално облекло и обувки, резиденция на Палатинския хълм. В негова чест е издигната статуя с надпис “На полубога”, дните на победите му са обявени за обществени празници и т. н. Всичко това предизвиква силна завист у аристократи и опозиция у републикански настроените римляни, срещу него е организиран заговор, начело с Касий и Брут.
От литературното наследство на Гай Юлий Цезар са известни “Записки за галската война” и “Записки за гражданската война”, за които е характерна ясно обмислена композиция, прост и достъпен разказ, лаконичност, конкретност и „тънка“ характеристика както на отделните лица, така и на цели народи (особено на галите). Известни са сборници с речи и писма на Цезар, ред стихотворения и филологическият трактат “За аналогията”.

Според редица съвременни военни стратези, приносите му във военното изкуство не са загубили стойност и до днес. За стратегията на Гай Юлий Цезар са характерни идеите за правилно определяне направлението на главния удар; използване на разногласията сред противника и разгром по части; осъществяване на „амбициозна маневра“ за последователно решаване на стратегически задачи; умело „дразнене“ на противника без да се влиза в бой; организиране на съвместни действия на армията и флота; използване и усъвършенстване на фортификацията.

Ингрид Паркър – „Свитъкът на дракона“

Тази книга я видях още с влизането в книжарницата в секцията с нови книги и веднага реших, че я искам. И, въпреки че в графата „заслужаващи си исторически криминални романи“ признавам само тези, излезли из под перото на Робърт ван Хюлик и Пол Дохърти трябва да си призная, че в този случай харесването от пръв поглед се оказа и харесване от първа до последна страница.

„Свитъкът на дракона“ (не се лъжете от заглавието и корицата – дракони има само там) е първи том от поредицата „Случаите на Акитада“. Главният герой – Сугавара Акитада е млад благородник на служба в министерството на правосъдието. Лишен от болни амбиции, но за сметка на това умен, честен, благороден и идеалист до мозъка на костите си. Действието се развива в Япония през 11-ти век и по незнайни за мен причини на корицата се мъдри надпис „Детективът Акитада от времето на шогуните“. Не, че през този период в Япония не е имало хора, носещи титлата „сей тайшогун“, но това са били само изявени военачалници, а човек като чете въпросния надпис остава с впечатление, че става дума за онзи период от японската история, когато шогуните изземват политическата власт на императора. Такова нещо през 11-ти век няма и между другото грешката не идва от книгата, защото и там шогуни няма(поне до момента).

Авторката на книгата е филолог по образование със задълбочен интерес към японската култура и литература от 11-ти век. Споменавам това, защото стилът на писане може да е „западен“ въпреки всичките си опити да наподобява японски литературни образци от епохата, но вътре в текста има някои доста интересни подробности, които могат да се появят там само, ако някой наистина се е постарал да изучи времето и нравите, в чийто контекст ще постави героите си. А героите сами по себе си в конкретния случай са доста интересни и пълнокръвно описани. Радост за окото – един вид.

Искрено се надявам, че в най-скоро време ще бъдат издадени и останалите излезли до момента книги от поредицата. И този път преводачката ще си преведе сакето, като саке, а не като вино.             

Едно такова никакво

Тази година март очевидно няма да е моят месец. Уж трябваше да има „Баба Марта“, но нямаше. Е, имаше, но не съвсем, защото се случи да е Задушница. После трябваше да е 3-ти март, но понеже така и не се разбрахме ще празнуваме ли, няма ли да празнуваме накрая се получи едно такова направо никакво. А след това дойде и 8-ми март. Някои се сетиха, други – не. Абе, много неща, заради които човек има повод да мрънка.

Но аз лично си бях обещала на 1-ви януари, че тази година няма да мрънкам или поне ще мрънкам минимално и за важни неща. Така че, засега стискам здраво зъби и минавам в изчакване месеца да свърши. Дано не достатъчно доброто начало има поне малко по-щастлив край.

Осмомартенско

„За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето, 

за прошката, че с теб съм и не съм, 

за думите, понякога спестени, 

за ласките, които не спести, 

за силата, която вля у мене, 

когато беше най-безсилна ти, 

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час, 

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.“

„Пръстен“, Веселин Ханчев