Завръщането

Не, нямам предвид завръщането си тук след месец и нещо време, а завръщането си към писането на истински дневник. Такъв на хартия, в който си казваш всичко и не триеш, защото после изглежда грозно.

Мислех, че отдавна съм приключила с тази фаза от живота си, но вчера внезапно получих просветление как да премахна насъбралото се у мен желание да убия някого. Блогът не върши работа в такива случаи, понеже после се оказва, че думичките, по които ме намират са „гняв“, „самота“ и „безхаберие“. А това на мен не ми харесва. По чисто егоистични причини искам хората да ме възприемат, като добронамерен и спокоен човек.

Та, за „истинския“ дневник. Не бях водила такъв от пет години. И вече знам какво ми липсваше през цялото това време. Усещането, че можеш да си кажеш всичко. И то без да си говориш сам пред огледалото. Много е пречистващо. И много по-искрено от споделянето на проблеми с някой от много добрите ми познати. Защото дори и пред приятелите си човек внимава какво говори. Странно, но факт. Уж приятелите са тези, на които можеш да кажеш всичко. В един определен период от живота това наистина е така. После порастваме, тръгваме по различни пътища, имаме различни проблеми и отговорности и изведнъж става някак ненужно да товариш близките си хора със собствените си проблеми, колкото и тежки да са те. Някакси започваш да изпитваш нужда да щадиш ближния най-вероятно от страх, че един ден няма да издържи повече и ще си тръгне.

Дневникът не може да си тръгне. Най-много да отиде да събира прах на тавана. И никой няма да те смята за слаб човек. Никой няма да те смята за егоцентричен, защото изпитваш ужасната нужда да защитаваш само себе си…

Стихотворение на деня:    

Сред гробницата тъмна на скръбта,
където мен Съдбата заточи ме,
където лъч не трепва и Нощта
е господарката със странно име,

а аз – художник на насмешлив бог,
осъден да рисувам върху мрака;
където сам като готвач жесток
сърцето си варя, че глад ме чака,

понякога пристъпва нежна, кротка
виделина – тъй както днес проблясна!
И докато израсне тя – една! –

по леката й източна походка
познавам свойта гостенка прекрасна:
макар и черна – все пак светлина.

Шарл Бодлер

  

Advertisements