Дълго време след това ще бъде тихо…

„Не е имало,
няма да има
от това по-велико знамение:
Свободата крачи заканително,
статуите си самичка разрушава,
поругава всички свои символи.
Треперете, ако Свободата каже:
„Няма нужда от статуи,
няма нужда от символи –
съществувам самата Аз!“
В този миг над вас ще пламне въздухът,
камъкът ще пламне
и желязото.
И ще пламнат частните ви библии. –
Ще горят пророческите редове,
без да подозират, че се сбъдват
мрачните им предсказания…

Дълго време след това ще бъде тихо.

В мъртвите води на океана
един континент ще потъне.
Друг континент ще изплава.
И ще ни стане ясна тайната на Атлантида.“

„Поход на Свободата“

Константин Павлов

 

Незнам как съм го пропуснала, но се е случило… На 28.09. е починал Константин Павлов.

Вечна му памет!

Реклами

Събота, събота, събота… събота ранен следобед

 Седнах пред компютъра с надеждата, че след като съм се наспала за първи път от две седмици, изпила съм си кафето на спокойствие и никой не се е сещал за мен цяла сутрин най-после ще мога да свърша малко работа. Но, не би….

Първата ми грешка бе, че реших да прегледам снимките от това лято. А те са много и някак не са подходящи за студено, дъждовно време. Навяват спомени… Втората ми грешка бе Joe Dassin. Не го бях слушала кой знае от кога. А подборката, която съм си направила от негови песни може и да е в пълен унисон с есенния сезон, но не помага за съсредоточаване. Особено в случаите, когато искаш да свършиш някаква изключително важна работа.

Така че в момента седя пред монитора, преглеждам летните си албуми, припявам си „… Le vent s’engouffre dans ma valise / Et sur ma route il y a des trous / J’ai vu tant de rues, j’ai vu tant d’eglises / Mais les plus belles etaient chez nous…“ (“ Mon village du bout du monde“ –  за незапознатите с творчеството на мосю Dassin) и в мен все повече се промъква идеята за чаша греяно вино и пълно отдаване на мързела…

За котки и кучета може, за прасета – не

Една мисъл не ми излиза от ума в последно време. Възможно ли е правенето на мили очи, връзкарството и протежирането да са толкова разпространени, че правилата и стандартите вече да нямат никакво значение? И нямам впредвид само България. Говоря за света изобщо…

Всичко започна миналата събота някъде по пътя София – Пловдив. Слушах новините по Дарик и там говореха за някакво изказване на член на европейския парламент (не го запомних кой е – моя грешка) по повод руско-грузинския въпрос. Та във въпросното изказване имаше един такъв момент – Да, Грузия може би не е трябвало да навлиза така агресивно в Южна Осетия и да провокира Русия, но да, въпреки това Грузия ще получи покана за членство в НАТО и то в най-скоро време… Факта, че в Грузия се вкарва огромно количество оръжие и грузинците имат леко избухлив нрав няма никакво значение. Факта, че са навлезли дълбоко в територия, населена почти изцяло с руско население и то знаейки предварително как ще реагира Русия (а може би точно заради това) – също. Да не говорим, че позволяване на конфликт точно в тази част на света е един от най-дебелите и чепати колове, които човечеството може да си самозабие в задните части (да ме прощават невръстните читатели за израза). Да се потвърждава с такава увереност при сегашното положение бъдещето членство на Грузия в Алианса е равнозначно на това някой да беше предложил сигурно членство в НАТО на Сърбия непосредствено след нападението над Косово. Но това, което за Сърбия е невъзможно ще се случи на Грузия и то в най-скоро време.

Не искам някой да ме разбира погрешно. Аз харесвам грузинците. Прекрасни хора са. От всички бивши руски републики най-привързана винаги съм била към Грузия. Точно заради буйния нрав и факта, че винаги са оптимисти и си намират повод за веселие. Но в сегашното положение има нещо, което не е както трябва. Не, защото Русия е свръх сила, която винаги трябва да получава своето. А, защото в еднакви ситуации трябва да се постъпва по еднакви правила. И тук идва мястото на реалния проблем. И това не е нахлуването на Грузия в Южна Осетия. Не е и нахлуването на Русия в Грузия. Реалният проблем е, че Косово създаде прецедент и докато великите сили все още се чудят каква ще бъде най-правилната постъпка в случая някои решиха да се възползват от ситуацията. Възползваха се правилно и прецедентът скоро ще бъде правило. И това правило ще създаде много проблеми.

Какво правихте през ваканцията?

Покрай приближаващият се 15-ти септември се подсетих за онова съчинение, което ни караха навремето да пишем в началото на всяка учебна година /или поне в началото на първите седем учебни години/. И тъй като днес съм на работа, а посетители в музея няма никакви /сиреч разполагам с доста свободно време/ реших да направя преговор на изминалото лято.

Ако трябва да опиша последните три месеца в три думи то те биха били: работа, работа, работа. Мога да пробвам и с „проблеми, проблеми, проблеми“ и това също би бил неоспорим факт. Въобще изобщо това лято трудно бих се навила да го повторя отново. Въпреки че имаше и някои положителни емоции в редки, но запомнящи се моменти. Но негативните преживявания си остават повече.

На първо място – имах много проблеми в къщи и то по някои доста несъществени причини. Имах проблеми и по съществени, сериозни причини, които слава Богу вече са минало.

След това имах проблеми на работното място. Много проблеми и все сериозни. Заради нечии некомпетентно зададени задачи, объркани искания, непознаване на реалността и отказ последната да бъде приета. Заради отказа на някои да поемат отговорност за действията си. Заради желанието на други винаги да са отгоре. В края на краищата започнах наистина да се замислям дали да продължавам да работя на това място. Не, че работата ми тежи, напротив противно на всичките ми очаквания работата в музей може да бъде и интересна. Лошото е, че вече ми „тежат“ хората, с които трябва да работя. Все повече ме притеснява и факта, че се завръщам в онова настроение отпреди четири години, когато целият свят беше в тъмни краски и непрекъснато се оплаквах от нещо. А няма нищо по-опасно и деградиращо от депресивното настроение.

Положението със социалният живот също не е цвете за мирисане. Поради липса на време и перманентно желание да живея в дълбока пещера в дън гори Тилилейски социален живот през последните месеци така и нямах. От вкъщи на работа. От работа вкъщи. Няколко опита за домашни купони /нелоши опити наистина, но те само още повече ме накараха да се почувствам неконфортно/…

В крайна сметка радвам се, че лятото свършва. Есента засега се очертава приятна. Зимата се надявам да е спокойна. Пък догодина ще видим…

Мизантропично

Гадно ще прозвучи, но въпреки това ще си го кажа: хората са отвратителни животни. Може би невинаги са били такива. Може би стават такива само в определени ситуации, когато става дума за вездесъщи неща, като пари и лични интереси. Но дори и само в тези моменти да си показват мръсните личица наяве пак е прекалено. Сигурно аз не съм в ред, но все ми се струва, че разни такива неща, като да си държиш на думата и да не се умилкваш на някого, а в момента, в който се обърне да му плюеш зад гърба наистина са неизменна част от нормалното общуване между хората. Особено, когато става дума за професионални отношения, когато не сте забъркани само ти и „другата страна“, но и разни други хора често пъти напълно непознати, които разчитат на теб.

Но най-вероятно наистина просто аз не съм наред. Защото в настоящия момент съм единствената, на която не и е приятно, че когато положението започва да се превръща в ситуация и всичко заплашва да се срути всеки тича да се спасява поединично…

 

Песен на деня: Winds – „Fall and Rise“