L’un sans l’autre

„L’un sans l’autre c’est un incendie
Un incident bien senti
L’un se dit prét à mourir pour l’autre, l’autre aussi
L’un sans l’autre c’est un incendie
Qui n’e’éteint pas de la vie
L’un soleil, l’autre lune
L’un soliel et l’autre lune

L’incednie
C’est l’un sans l’autre
L’incendie
C’est l’un sans l’autre

L’un sans l’autre c’est un incendie
De forêt ou d’euphorie
L’un déclare sa flamme au 102
L’autre au 201 le feu
L’un sans l’autre c’est un incendie
Aussi doué que la pluie
Tous les oui qu’ils se sont dits
Tous les oui qu’ils se sont dits

L’incendie

Vous avez saisi c’est fusionnel
L’un a ses idées et l’autre ses ailes
Alors les séparer devient criminel
A se faire incendier sur la grande échelle

L’incendie“

 

„L’incendie“  – Vanessa Paradis, „Divinidylle“, 2007

Advertisements

Не бива да изпитвам гняв. Гневът погубва разума

Имаше навремето една книга, която препрочитах доста често. И в тази книга имаше една молитва. Единствената молитва, която знам. И тя започва така: „Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума.“

В момента мен не ме е страх, но съм ужасно ядосана. А ядът е не по-малко деструктивно чувство от страха. И затова ми се налага да адаптирам специално за настоящата ситуация молитвата, която знам, че със сигурност действа.

И така: Не бива да изпитвам гняв. Гневът погубва разума. Гневът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя гняв. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал гневът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.

Питате за какво ми е всичко това. Много е просто. Омръзна ми да общувам с идиоти. С мързеливи, глупави и ограничени хора. В никакъв случай не стоя зад мотото, че всички освен мен са неспособни за каквато и да е било нормална мозъчна дейност и са изначално създадени с две леви ръце. Бога ми, дори не си го и помислям. Но в последните месеци имам отвратителното чувство, че около мен неуспява да се завърти нито един нормален човек. Нито един средноинтелигентен, отговорен и лишен от крайна форма на себичност човек. Или е това или от толкова блъскане в стената така съм си притъпила сетивата, че всичко красиво около мен ми изглежда грозно, а грозното – още по-грозно.

И всичко това ужасно ме уморява. Изхабява ме. Един приятел ми каза миналата седмица – вече ми омръзна да се занимавам с прости хора и затова започнах да не им обръщам внимание. Все едно не съществуват. Искам и аз да мога така. Да игнорирам всичките тези нахални, нетактични и самовлюбени същества, успели да се вмъкнат с взлом през задната врата в редиците на човешкия род.

Затова се затварям в първата попаднала ми тъмна стаичка, запушвам си ушите и започвам усърдно да си повтарям: „Не бива да изпитвам гняв. Гневът погубва разума…“. А всъщност така ми се иска да имах под ръка една картечница и достатъчно муниции и както се пееше в онази песен „They all deserve to die…“.

Денят, в който се събудих

Незнам защо, но понякога ми е много трудно да си спомня точният момент, когато нещо наистина важно се е случило в живота ми. Нямам предвид рождените дни, семейните празници и приятелите. Става дума за онези другите моменти, променили начина, по който гледам на света.

Например нямам никакъв спомен кога за първи път отворих книга на Хемингуей. Спомням си книгата – „Зелените хълмове на Африка“. Спомням си, че не се отлепих от нея, докато не обърнах и последната страница. Беше лято. Горещо и сухо. Намерих книгата в семейната библиотека. Корица с преобладаващо оранжево, антилопа отпред. Пожълтяла хартия, дребен шрифт. По това време вече се бях пристрастила към четенето. Четях всичко, което ми попадне, по всяко време и навсякъде. Спомням си, че дотогава не бях попадала на книга, чийто свят да се опитва да те обгърне така плътно, създавайки неподозирани усещания за мирис и цвят. И онова опияняващо чувство, че се е случило нещо важно. Незнаеш какво, но нещо в живота ти се е променило завинаги.

Днес не си спомням дори на колко години съм била в онзи момент. Нито какво ме е накарало да посегна към тази книга. Знам само, че тогава за първи път осъзнах, че не искам живота ми просто да премине. Искам го да тича, да крещи, да плаче и да се смее, да поема всяка глътка въздух сякаш му е за последен път. Днес дори не си спомням за какво се разказва в тази книга. Но помня, че миришеше на опалена от яркото лятно слънце трева, пръст и свобода.

Виж текста на всяка песен на Джон Лий Хукър, която съм чула някога помня почти наизуст. И мига, в който музиката на този човек нахлу в живота ми също си го спомням много добре. Бях на 14-сет. Валеше сняг. Касетата имаше черно-бяла обложка. Беше късно следобед. В неделя. И осъзнаването, че някой може да изтръгне душатата ти и да я поведе на пътуване към най-тъмните места, до които може да достигне човешкия дух бе толкова разтърсващо, че в този момент имах чувството, че за първи път използвам истински сетивата си. Че до този миг съм живяла със затаен дъх и сега за първи път дишам свободно. Невероятно и плашещо чувство.

Сега, толкова години по-късно тази музика все още кара душата ми да се губи из дебрите на свят, където времето няма значение. Важни са само любовта, свободата и смъртта, клечаща като куче в краката ти и търпеливо чакаща да кажеш последно „обичам те“ на живота.

„I’m only sleeping“

„When I wake up early in the morning,
Lift my head, I’m still yawning
When I’m in the middle of a dream
Stay in bed, float up stream

Please don’t wake me, no
don’t shake me
Leave me where I am
I’m only sleeping

Everybody seems to think I’m lazy
I don’t mind, I think they’re crazy
Running everywhere at such a speed
Till they find, there’s no need

Please don’t spoil my day
I’m miles away
And after all
I’m only sleeping

Keeping an eye on the world going by my window
Taking my time

Lying there and staring at the ceiling
Waiting for a sleepy feeling

Please don’t spoil my day
I’m miles away
And after all
I’m only sleeping

Keeping an eye on the world going by my window
Taking my time

When I wake up early in the morning,
Lift my head, I’m still yawning
When I’m in the middle of a dream
Stay in bed, float up stream

Please don’t wake me, no
don’t shake me
Leave me where I am
I’m only sleeping“

   The Beatles – „I’m only sleeping“

С деца на море

Не днес няма да си говорим за семейните екскурзии. Днес ще стане дума за нечие гениално хрумване да поведе почти 400 деца на възраст между 7 и 14 години на училищна екскурзия.

Предполагам, че вече съм забравила как изглеждат училищните извънкласни преживявания и затова видяното вчера ми се стори толкова ужасяващо. Но пък винаги съм смятала, че що се касае до училищните въпроси поне учителите са наясно какво става. Да, ама не, както обичаше да казва някой. Оказа се, че е напълно възможно някой да организира екскурзия до намиращо се на повече от три часа път място за огромна група ученици и да забрави предварително да събере всички учители и родители, които ще придружават децата и да им обясни какво точно ще се прави, къде ще се ходи, с кого и разни други такива подробности.  Защото да попаднеш в центъра на огромна тълпа викащи и тичащи насам-натам деца си е само по себе си екстремно преживяване, но да установиш, че никой не може да поеме контрол над всичките тези деца поне за пет минути и че организаторите, учителите и родителите имат коренно различна представа какво точно се случва си е направо стряскащо.

Благодарна съм, че времето когато няма да мога да си намеря място от притеснение, защото съм имала неблагоразумието да пусна детето си на училищна екскурзия е още далече.

За културния туризъм с любов и още нещо

Не, че се оплаквам. В никакъв случай. Но, когато дойдох да живея в Белоградчик преди четири години го направих с ясната мисъл и тайна надежда, че отивам на едно спокойно и тихо място с малко хора и много горски пътеки за дълги самотни разходки. В последните пет дни обаче имам обезпокоителното чувство, че живея в лудница на открито.  Знам, че всичките тези хора, които посетиха този град от 1 май насам имат причина да дойдат. Знам го, защото самата аз цял живот обожавах да идвам на това прекрасно място и все още съм влюбена в него, макар да живея тук вече достатъчно дълго, за да започна да изпитвам известна неприязъм към доста от нещата, свързани с местната действителност. Така че, недоволството ми не е толкова от многото хора, колкото от това, че доста от тях не знаеха къде точно идват и за какво точно са дошли.

Едно от основните правила на културния туризъм е предварително да се запознаеш с мястото, на което отиваш. За да няма разни такива, като „аз тръгнах с джапанки, а пък трябва да измина 1,5км. в пещера“ или „доведох си изключително активното, неподлежащо на осмиряване три годишно дете и сега трябва да треперя всеки път щом то се затича към ръба на заобиколената от три страни с пропаст скална площадка.“ Това са съвсем реални  случаи от битието ми като музеен служител. Не си ги измислям. И сега в момент, когато заради многото реклама туристическият поток се е увеличил няколко пъти тези горните неща създават доста напрежение. Напрежение, което идва малко в повече, имайки предвид всички останали проблеми.

А проблемите са много. Като се започне от липсата на места за преспиване и се стигне до липсата на достатъчно тоалетни. Все проблеми, чието разрешаване независи пряко от служителите на историческия музей, но незнайно защо посетителите на отделните обекти точно нас държат отговорни. От нас зависят други неща, като всички да са посрещнати любезно и с усмивка, да им се отговори на всичките въпроси, засягащи конкретно културно-историческия обект. Но на „н“-тия на брой ден, в който отговаряте на въпроси – защо няма повече от една каса, необходимия брой указателни табели, достатъчно парко-места, допълнително поставени тоалетни, защо са свършили книжките със Стоте национални обекта /Ей, Богу тази мода не я разбирам…/, понякога не ви е много до усмивки и добро държание. А хората си ги искат тези неща. И си идват с чувството, че са в магазин, където клиента винаги е прав. Само че историческият обект не е магазин. Екскурзоводите не са продавачи. Когато човек ходи на подобни места трябва да го прави с предварителната нагласа, че ще получи уважение, ако прояви такова. Така, както се проявява почит в църква и се говори тихо в библиотека, не се тича в музей и не учиш майстор на собствения му занаят. Просто е. И накрая всички са щастливи и доволни.

Та, за какво ги наприказвах всичките тези неща освен, за да си излея душата разбира се. Последните няколко дни потвърждават едно мое старо наблюдение, че културният туризъм у нас тръгва бавно и се организира трудно. Изисква повече първоначални средства. И първите години носи повече негативи. наистина е трудно да уцелиш точния път на развитие, а работата с хора винаги крие риска някой да остане недоволен. Защото хората са различни и представата им за това, което трябва да получат на един туристически обект е различна.

L n’D представя: „Gordoxa“

Във връзка с предишния си пост реших, че е хубаво да кажа по две – три думи за онези места в Мрежата, които посещавам с удоволствие и които често ми се случва да „цитирам“ независимо дали с текст, снимка или просто, като ги ползвам за вдъхновение.

Та, ето първото от тях:

„Gordoxa“ е псевдоним, под който се изявява една млада руска фотографка. Попаднах на нейни работи случайно преди около година и половина и бях впечатлена от начина, по който работи с фотоапарата. Особено, когато става въпрос за снимки в близък план. 

Ето това е профилът и в deviantArt.com – http://gordoxa.deviantart.com/

А това пък е личният и блог в darkDiary.ru – http://darkdiary.ru/users/Citizen

Приятно разглеждане!