Балада за обратните истини

На врага се осланя човек
и е петимен всеки за глад,
който спи като пън, е нащрек,
вкус на плява – каква благодат,
колко смел е превитият врат,
нежност има в сърцето от лед
и почтеност във злия пират,
а на влюбен умът му е в ред. 

На изгнаника пътят е лек,
чист е, който се къпе в разврат,
изнудвачът – на почит човек,
луда радост – ритникът отзад,
лицемерът е верен събрат,
най-добре е да нямаш късмет,
всичко бяло е в черния цвят,
а на влюбен умът му е в ред.

Всяко бреме е пухен дюшек,
а простакът – духовно богат,
жив е, който лежи във ковчег,
да крадеш е почтен занаят,
всеки пъзльо е смел акробат,
от ядосан се иска съвет,
във бардаците няма разврат,
а на влюбен умът му е в ред.

Вас ви дразни подобен похват?
Изигран, аз съм всъщност богат.
Йезуитът е доблестен гад.
От трагизъм сме смешни наглед.
Няма истини без маскарад.
А на влюбен умът му е в ред.

Франсоа Вийон – „Балада за обратните истини“
Превод от френски Васил Сотиров, 2000

 

снимка на деня: 2105161-lg

взета ето от тук – http://photo.net/photodb/member-photos?user_id=563923

Advertisements

Един есенен ден…

… но не на шосето. На топло, но не вкъщи. Сам, но не самотен. На чаша кафе, но без коняк и мляко и леко поизстинало.

Разглеждайки ето това:  http://photo.net/photodb/member-photos?user_id=2362189

и избирайки ето това за снимка на деня: 6619300-md

В съня си океани сини виждам

Disclaimer/Уточнение – настоящият разказ е вдъхновен (а света, в който се развива действието почти изцяло заимстван) от Сивостенския ролеви проект „Океане“. 

 

Светът беше изумрудено син. И толкова светъл и топъл, че душата ми копнееше да го прегърне и съхрани така чист и прекрасен завинаги. Стъпвах по килим от меки жълтозелени лист, ухаещи на дъжд, а пред очите ми към небето бавно се издигаше стълба от разтопено стъкло. Виеше се и оформяше приказни бели и многоцветни прозрачни фигури. Потъваше в Океана и чувах как стъклената и душа припява тихо и нежно успокояваща мелодия…

– И после?

– Какво „и после“?

-Какво се случи след това?

След това… се събудих… както винаги… – Ар млъкна и се загледа навън.

Айа седеше мълчаливо до него на пода на малката и стая и търпеливо го чакаше да се върне отново в истинския свят. Не му беше за първи път да седи така, зареял невиждащ поглед в небето и макар да бяха родени в един дом и в почти един и същи миг тя така и не успяваше да проникне в тайнствения му нов свят.

Вратата внезапно се отвори и в стаята влетяха по-малката и сестра и нейните приятелки. Въздухът се изпълни с аромат на мед и ванилия и неспирен поток от безсмислени думи. Ар намръщено се обърна по посока на досадния шум, измърмори нещо под носа си и стана.

– Отивам у майстор Кхо – тихо каза той и излезе.

Айа остана да седи на пода до прозореца, стараейки се да не обръща внимание на глупавите приказки на сестра си и малката и компания. Но след известно време не издържа, изправи се и излезе. 

Селото бе окъпано в светлина. На Айа и се наложи за миг да затвори очи, за да спрат да подскачат слънчевите зайчета. Когато отново ги отвори светът пак имаше нормалният си искрящо зелен цвят.

Обедната жега бе принудила жителите на Каргас да се скрият в домовете си и улиците бяха пусти и тихи. Айа се огледа наоколо, въздъхна отчегчено и заслиза бавно към речния бряг. На брега положението не бе по – различно. Реката се влачеше лениво в тясното си корито и нито една вълничка не набраздяваше повърхността и. Айа седна на един плосък камък и потопи крака във водата. Пареше. Но все пак бе по-приятно от допира на кожените и обувки.

Откъм селото прозвуча дълъг, протяжен звук… „Пладне е“ – промърмори момичето… „Едва пладне…“ Поредният безкраен ден.

Айа обожаваше това време от годината с неговите ярки цветове и неизброими ухания, но в последно време силната светлина на двете слънца и идваше в повече. Подтискаше я… Но най-много я притесняваше тишината. Не само светът наоколо бе стаил дъх. Хората сякаш бяха започнали да живеят в страх от всяко излишно движение, всеки неволно извисил се глас. Колкото и досаден да бе ежедневният шум, изпълващ къщите и тесните улички на селото липсата му, пораждаше безпокойство. Сякаш всичко наоколо бе затаило дъх в очакване нещо да се случи.

А Ар сънуваше стъклена стълба, водеща към небето…

Опит за приземяване

Лятото свърши. Отдавна. Въпреки топлото време в четвъртък и отказа на листата на дърветата да опадат. Лятото свърши. Тази нощ връщаме времето с един час назад в напразен опит да направим дните дълги. Лятото, което тази година така и не се появи на сцената, както трябва /поне не и там, където аз живея/ си отиде.

В пясъчен часовник дреме

златен прах от плажа летен.

Колко дни на него писах:

„Само теб обичам!“

Сега се давят думи

в средата на морето,

а зад стъклото пясъкът е сух.

Сега изгаря лято

на клада от бездушие,

а времето тече спокойно тук.

 

В пясъчен часовник дреме

златен прах от плажа летен.

Колко дни на него писах:

„Само теб обичам!“

Сега умират чайки

в средата на небето,

а в стаята ми диша някой друг.

Сега пристига зима

със скука и съмнения

и времето тече спокойно тук.

Михаил Белчев, „В пясъчен часовник дреме…“

Това са дните на нашия живот

В последните седмици упорито ме преследва онова гадно чувство на безпомощност. Предполагам, заради времето ще да е всичко това. Не желае да се задържи постоянно поне за десетина поредни дни и ми създава усещане за дискомфорт.

Реших да се лекувам с всички подръчни материали и в последствие на това си решение прекарвам цялото си свободно време в редене на пъзели, четене на стари броеве на списание „Ритъм“ (отпреди има-няма петнайсет години) и гледане на ето такива неща: