„Не си най-хубава в света
с тоз рът във сняг,
с тоз път във киша,
но само в тебе пролетта
тъй остро във гръдта ми диша.
О, да, и други като мен
ти случва се да изтерзаеш,
(а моят дял е удвоен
и доста ми тежи, „ше знаеш“),
но този дъх на мокра пръст,
на влажен бук и на топене –
как всичко туй околовръст
не е околовръст, а в мене!
И няма как, и няма как:
упреквам те, но тайно зная,
че – зла, добра – ще бъдеш пак
във мен дълбоко и до края,
че гдето и да имам път,
последен ще ми бъде този
към белия – отсреща – рът,
по бозавите коловози…“
Валери Петров – „Белият рът“
Advertisements
