Там някъде…

Подсетиха ме ето тук http://odknews.wordpress.com/2010/04/25/petia_dubarova/ , защото аз за мой срам бях забравила, че днес, ако не си бе отишла толкова нелепо Петя Дубарова щеше да навърши 38 години.  

Стихотворението по – надолу не е моето най – любимо нейно стихотворение, но е това, с което винаги ще свързвам това невероятно момиче.

„Там някъде…“  

Там някъде в облаци, в луди лози,

от мигли запазили дъх на сълзи,

от морския дом на соления рак,

от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен

(когато не е нито нощ, нито ден)

не плах, сивоок, бледосинкав и тих,

а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце

и моето момичешко пъстро сърце

вибрира в мен като щастлива пчела,

Не чакам познатото тръпно „Ела“!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,

на моите мисли блестящият рой

той грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз

попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен фонтан

изригва от мекия свод разлюлян.

А някаква матова странна зора

ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко във хиляди живи води,

в делфини, в звезди, невидени преди,

в събуждане кратко на морския фар

откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,

реален и жив като ден и въпрос,

е моят стих – трескав и толкова млад,

единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след моя живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.

Реклами

In vino veritas

Стара истина е, че на дъното на чашата се крие смисълът на живота. Освен това там може да откриете и смисълът на Вселената и отговор на Вечния въпрос. И по принцип аз съм напълно съгласна с това. Но в последно време започнах да попадам все по – често на хора, търсещи смисълът с главно „с“ не само на дъното на чашата, но и на дъното на бутилката, бурето или друг съд, способен да побере доволно количество алкохол. И упорито започвам да клоня към една друга стара мъдрост, гласяща, че от пияния и лудия бяга…

Литературен петък

Днес по повод официалният Ден на книгата реших да положа началото на изпълнението на една своя стара идея – литературният дневник. По – скоро нещо, като „книга на седмицата“, отколкото „какво чета в момента“.

И така, като за първи път: Михаил Лермонтов  – „Парус“

Белеет парус одинокой
В тумане моря голубом!..
Что ищет он в стране далекой?
Что кинул он в краю родном?…

Играют волны — ветер свищет,
И мачта гнется и скрыпит…
Увы! Он счастия не ищет
И не от счастия бежит!
Под ним струя светлей лазури,
Над ним луч солнца золотой…
А он, мятежный, просит бури,
Как будто в бурях есть покой!