Да бъдеш близо, да бъдеш далеч

Понякога се поглеждам отстрани и се виждам като едно ужасно закостеняло същество упорито отказващо да се прости с миналото. Професионална деформация – какво да се прави. Идеята, че съществува време и място, в което хората имат силата и въображението да се движат напред и нагоре, необременени от дребнавост е изключително съблазнителна.

Една от основните прояви на това мое отношение към света се изразява в почти пълен отказ да приема, че съвременната българска литература може да стъпи и на малкия пръст на българската литература отпреди четвърт век (за тази отпреди век просто не ми се и помисля). Сигурно това е защото ми липсва достатъчно информация т.е. прочит на достатъчно книги. Съгласна съм – не чета достатъчно съвременна българска литература. От това, което съм прочела не успях и да ожаднея за повече. Основната тема не ми харесва. Човек остава с впечатлението, че колкото по – тъмно става ежедневието толкова повече негативизъм и отрицание носи литературата. Да наясно съм, че литературата е и огледало на реалността, но много съжалявам това никак не ми е приятно. Може би, защото знам, че има и други литературни жанрове, освен тези, имащи за цел единствено отразяването на действителността.

Наистина ли в България пазара е единственото, което определя за какво ще пишат младите български писатели и поети? Защото аз не искам вече да чета за българите в чужбина, за емигрантите, завърнали се в Родината (която за мен е свещена, а те упорито мразят), за престъпността и за това колко сме го достигнали дъното. Искам си птичките и пчеличките. Добрата фантастика и добрите криминални романи. Знам, че навремето българските писатели не пишеха основно и само социална литература и апелирам отново да я оставят на заден план.  

Много негативно съм настроена днес и това не е без повод. При последното ми посещение в книжарница миналият четвъртък реших да си взема някаква българска книга. По препоръка (което правя рядко и очевидно има защо) си взех „Антихтонът на Данте“ на Людмила Филипова и сега се чувствам прецакана. Все още не съм асимилирала книгата, както трябва и не мога да определя какво точно предизвиква негативните ми емоции, но те са факт. И не, няма да я чета втори път, защото аз на книги втори шанс не давам.  

 За успокоение на нервите от дълбоките дебри на библиотеката си извадих ето това:

 

Любен Дилов поне няма начин да ме разочарова. Дори и след няколко препрочитания.

Реклами

„Отвъд брега, отвъд тревогите, отвъд земята…“

Прекарах последните два дни в ровене из личното онлайн пространство на Милена Фучеджиева (http://milenafuchedjieva.blogspot.com/) и внезапно ми домъчня за моето собствено стъклено светилище.  Не бях го посещавала повече от половин година и съм малко учудена, че не се е намерила услужлива ръка да го изтрие. Както стана с пощата ми в абв.бг – три месеца без влизане и си лишен от цялата си кореспонденция. Ето затова обичам истинските писма – кога са излишни решавам само аз, другите имат право да изразят мнение едва, след като вече не съм между живите.

Като за начало смених външния вид на това местенце. Много бях привързана към старият изглед. Не го бях променяла, откакто създадох блога си. Но, както добре знаем нищо не е вечно. Най-после се появи нов изглед в менюто, който да ми хареса от пръв поглед и ето ме с нещо цветно и много розово за фон. Кара ме да се усмихвам. Любимият ми стар черно – сив фон нямаше тази способност, ала имаше паячета. Какво пък – нищо не съвършено. Навън вали сняг. Бавно и упорито вече втори ден. Красиво е. Аз все още съм в отпуск – тридесет и седми ден подред. Не е зле.  По „DIVA“ дават Убийства в Мидсъмър.  Кафето ми е сладко и с много мляко. С други думи –  това е един от онези моменти, когато животът изглежда подозрително прекрасен. Липсва само вълшебната музика и феите 🙂