Аз-ът: Презареждане

„Скъпиии, прибрах се…“

Имам нужда да говоря. Повечето хора ползват за тази цел приятелите си. Но по-голямата част от приятелите ми ползват мен, за да говорят, а другата част от тях ми е неудобно да притеснявам с проблемите си, защото те никога не ми досаждат с техните. Затова правя най-логичното, което един съвременен хомо сапиенс сапиенс прави /след записването на час при прихотерапевта, разбира се – но това е привилегия основно на живеещите оттатък Атлантика/  – влизам в мрежата.  В моята ъгъл на мрежата през повечето време е тихо и спокойно. Мотаят се разни отнесени, непрактични и необвързани неща. Приятно е. Като топъл есенен ден в къща насред нищото. Като чаша чай с аромат на ябълки и канела, картина на Моне и песен на Сантана.

„Скъпи, дано не си се уморил да ме чакаш!“ 

Advertisements