И животът бе миг. А мигът бе тъй кратък…

„От малък ми е мъчно за този ден“. Това написа един мой приятел в деня, когато почина Валери Петров. Аз не написах нищо. Стоях и гледах екрана на компютъра, чудейки се кой сега ще показва на хората какво е да си „преводач“. Защото макар и да бе прекрасен поет, писател и сценарист в моя живот Валери Петров присъства точно в ролята си на преводач. Този, заради когото познавам Джани Родари и Ръдиард Киплинг. Този, заради когото харесвам много повече Шекспир в превод на български, отколкото Шекспир в оригинал. Този, на чието погребение не искам да чувам колко добър човек е бил, колко приятели е имал и колко са го обичали. Искам да чуя само това:

„Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?“

Advertisements