Еди колко си дни до Коледа: Hello December

 

 

inspired by Pinterest 🙂

Реклами

А от тук накъде?

„Всеки ден по една страница“ старото златно правило на писателите. Казват, че така се създавали навици, слагал се ред в разхвърляните мисли и се създавал доста текст за бъдеща редакция. А по-добре да задраскваш със замах, отколкото да седиш пред празния лист.

Аз обаче не съм писател, въпреки че преди години и аз исках да напиша книга. Аз съм археолог. Бях археолог преди да реша, че ми трябва кратка почивка. Преди кратката ми почивка да се превърне в четири годишна пауза. И преди археологията да се превърне от занаят в хоби. И преди да се оплета в документация и скучни сметки. Така, че днес имам нужда от откриване на нова пътека. Скромна съм. Не искам път. Дори не искам пътека, покрита с позлатени павета и водеща към далечен изумруден град. Искам само една обикновена прашна пътека.  В този ред на мисли смятам да се вслушам в съвета на писателите. Може да не е по една страница на ден, но поне по един абзац на ден все трябва да съм способна да напиша.

 

2fa177969587bab53a12c2e20cad778a

„Аз искам да си ида с вяра“

Денят разсветнал гасне вече,

безмълвно спуска се нощта.

Защо и мъките сърдечни

не си отидат с вечерта!

До божия престол нетленен

възнасяй плахия ми глас –

О, Богородице, смирено

и с обич те приветсвам аз:

Аве Мария!

Животът  труден гасне вече

настъпва мракът на смъртта.

Тук всеки е на край обречен,

душата литва от гръдта.

Молба последна, блян най-жарък

чуй, Майко божия, от мен:

аз искам да си ида с вяра

и да възкръсна преблажен!

Аве Мария! “

„Аве Мария“, Карл Май

The Art of Loneliness

„Спокойствие, пари, уют и слава …
Какво ли друго липсваше ми още ?
Земята под нозете ми бе здрава,
безветрено – небето в мойте нощи.
Живеех, трупах…. Докато във мрака
усетих във гръдта си страшна яма :
Очи захлюпих, изведнъж заплаках
аз всичко имах, само тебе нямах !
Любов велика птица полудяла,
ти трябваше да дойдеш с велика сила
да възкресиш душата ми умряла
праха й да сметеш от нейните крила.
Ти трябваше с дихание горещо
да я опариш цяла в тъмнината
за да усетя над камари вещи,
че съм последен просяк на земята.“

Дамян Дамянов

175785-1258670-7

 

„I found the silence“ by Martin Stranka

 

 

И животът бе миг. А мигът бе тъй кратък…

„От малък ми е мъчно за този ден“. Това написа един мой приятел в деня, когато почина Валери Петров. Аз не написах нищо. Стоях и гледах екрана на компютъра, чудейки се кой сега ще показва на хората какво е да си „преводач“. Защото макар и да бе прекрасен поет, писател и сценарист в моя живот Валери Петров присъства точно в ролята си на преводач. Този, заради когото познавам Джани Родари и Ръдиард Киплинг. Този, заради когото харесвам много повече Шекспир в превод на български, отколкото Шекспир в оригинал. Този, на чието погребение не искам да чувам колко добър човек е бил, колко приятели е имал и колко са го обичали. Искам да чуя само това:

„Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?“

„It’s not the hair color, It’s the crazy“

689429_39

“There speaks the passion and the rebellion that go with red hair. My second wife had red hair. She was a beautiful woman, and she loved me. Strange, is it not? I have always admired red-haired women. Your hair is very beautiful. There are other things I like about you. Your spirit, your courage; the fact that you have a mind of your own.“

Agatha Christie, „Destination Unknwon“

По повод някои празници :)

Нейде в средата на 90-те списание Ритъм имаше една рубрика „Със собствен почерк“ и там Чочо Попйорданов веднъж публикува есе, посветено на нещата, които обича. Това бе и си остава едно от най-вдъхновяващите неща, които съм чела някога. Най-вероятно заради позитивизма, който по това време бе много важен. Също и поради факта, че на 16-сет години това, което успее да те впечатли остава за цял живот. Та по повод гореспоменатото есе и по повод днешният ми рожден ден настоящото включване ще бъде посветено на нещата, които обичам:

Обичам да пътувам. Обичам света през ранната пролет и късната есен.

Обичам да се разхождам под дъжда (но да си имам чадър и много време за губене).
сладкарница „Виена“ зад Шератон (вече несъществуваща 😦 ) и двучасовите „кафе“ срещи.

Обичам кафето ми да е много сладко. Виното да е бяло, а шоколадът – фин млечен без добавки.

Обичам да чета и да ми мирише на прясно отпечатана книга.

Да ме вдъхновяват.

Да ме търсят без повод.

Обичам да се запознавам с нови хора. Да преоткривам старите си познати.

Обичам златистокафявото. Грамофонните плочи и сладолед Ескимо.

Обичам да ме обичат (но то кой ли не обича :)) …..