Три реда тикви и една черна овца

Събудих се тази сутрин, приготвих се за работа, отидох на работа, включих си компютъра и първото, което направих бе да си проверя личната ферма. Да, точно така – фермата с животните, плодовите дръвчета и другите насаждения. После, след като прибрах реколтата се замислих – аз всъщност колко съм добре психически… От две седмици вися в профила си във Фейсбук, за да се бия с пирати и вампири, да наглеждам новия си домашен любимец /би трябвало да  е котка или поне на това прилича/ и разбира се да се грижа за вездесъщата ферма. И не стига това, но ми е и изключително забавно. И доста по – приятно от пиенето на бира и клюкарстването със съседката. И щеше да е много хубаво, ако не бе малко притеснително. Защото от две седмици намирам време да общувам макар и интерактивно с хора, с които не съм общувала по никакъв начин от години. Правя си труда да наглеждам какво правят всеки ден, изпращам им виртуални подаръци, за да се чувстват щастливи. Грижа ме е за тях един вид. И се питам – а защо не ме беше толкова грижа, когато учехме, следвахме или работехме заедно? Защо сега ми е приятно да получавам съобщения от тях, след като толкова дълго време не се сещах, че някога са присъствали в живота ми. Защо ми е по-лесно да им изпратя виртуална овца за „Добро утро!“, отколкото да им се обадя да се видим за по една бира? Странна работа. Объркваща. Но пък покрай нея вече не ми пречат вечните мърморения в къщи и служебните задължения. Изслушвам първите без да протестирам, изпълнявам вторите възможно най-бързо, защото спешно трябва да организирам отбраната на личния ми архипелаг. Така че, колкото и вредно да е за реалния ми живот и психическото ми здраве саденето на виртуални зеленчуци едва ли скоро ще се откажа.

А сега отивам да проверя докъде е стигнало печенето на ябълковия пай…

Реклами

С деца на море

Не днес няма да си говорим за семейните екскурзии. Днес ще стане дума за нечие гениално хрумване да поведе почти 400 деца на възраст между 7 и 14 години на училищна екскурзия.

Предполагам, че вече съм забравила как изглеждат училищните извънкласни преживявания и затова видяното вчера ми се стори толкова ужасяващо. Но пък винаги съм смятала, че що се касае до училищните въпроси поне учителите са наясно какво става. Да, ама не, както обичаше да казва някой. Оказа се, че е напълно възможно някой да организира екскурзия до намиращо се на повече от три часа път място за огромна група ученици и да забрави предварително да събере всички учители и родители, които ще придружават децата и да им обясни какво точно ще се прави, къде ще се ходи, с кого и разни други такива подробности.  Защото да попаднеш в центъра на огромна тълпа викащи и тичащи насам-натам деца си е само по себе си екстремно преживяване, но да установиш, че никой не може да поеме контрол над всичките тези деца поне за пет минути и че организаторите, учителите и родителите имат коренно различна представа какво точно се случва си е направо стряскащо.

Благодарна съм, че времето когато няма да мога да си намеря място от притеснение, защото съм имала неблагоразумието да пусна детето си на училищна екскурзия е още далече.

За културния туризъм с любов и още нещо

Не, че се оплаквам. В никакъв случай. Но, когато дойдох да живея в Белоградчик преди четири години го направих с ясната мисъл и тайна надежда, че отивам на едно спокойно и тихо място с малко хора и много горски пътеки за дълги самотни разходки. В последните пет дни обаче имам обезпокоителното чувство, че живея в лудница на открито.  Знам, че всичките тези хора, които посетиха този град от 1 май насам имат причина да дойдат. Знам го, защото самата аз цял живот обожавах да идвам на това прекрасно място и все още съм влюбена в него, макар да живея тук вече достатъчно дълго, за да започна да изпитвам известна неприязъм към доста от нещата, свързани с местната действителност. Така че, недоволството ми не е толкова от многото хора, колкото от това, че доста от тях не знаеха къде точно идват и за какво точно са дошли.

Едно от основните правила на културния туризъм е предварително да се запознаеш с мястото, на което отиваш. За да няма разни такива, като „аз тръгнах с джапанки, а пък трябва да измина 1,5км. в пещера“ или „доведох си изключително активното, неподлежащо на осмиряване три годишно дете и сега трябва да треперя всеки път щом то се затича към ръба на заобиколената от три страни с пропаст скална площадка.“ Това са съвсем реални  случаи от битието ми като музеен служител. Не си ги измислям. И сега в момент, когато заради многото реклама туристическият поток се е увеличил няколко пъти тези горните неща създават доста напрежение. Напрежение, което идва малко в повече, имайки предвид всички останали проблеми.

А проблемите са много. Като се започне от липсата на места за преспиване и се стигне до липсата на достатъчно тоалетни. Все проблеми, чието разрешаване независи пряко от служителите на историческия музей, но незнайно защо посетителите на отделните обекти точно нас държат отговорни. От нас зависят други неща, като всички да са посрещнати любезно и с усмивка, да им се отговори на всичките въпроси, засягащи конкретно културно-историческия обект. Но на „н“-тия на брой ден, в който отговаряте на въпроси – защо няма повече от една каса, необходимия брой указателни табели, достатъчно парко-места, допълнително поставени тоалетни, защо са свършили книжките със Стоте национални обекта /Ей, Богу тази мода не я разбирам…/, понякога не ви е много до усмивки и добро държание. А хората си ги искат тези неща. И си идват с чувството, че са в магазин, където клиента винаги е прав. Само че историческият обект не е магазин. Екскурзоводите не са продавачи. Когато човек ходи на подобни места трябва да го прави с предварителната нагласа, че ще получи уважение, ако прояви такова. Така, както се проявява почит в църква и се говори тихо в библиотека, не се тича в музей и не учиш майстор на собствения му занаят. Просто е. И накрая всички са щастливи и доволни.

Та, за какво ги наприказвах всичките тези неща освен, за да си излея душата разбира се. Последните няколко дни потвърждават едно мое старо наблюдение, че културният туризъм у нас тръгва бавно и се организира трудно. Изисква повече първоначални средства. И първите години носи повече негативи. наистина е трудно да уцелиш точния път на развитие, а работата с хора винаги крие риска някой да остане недоволен. Защото хората са различни и представата им за това, което трябва да получат на един туристически обект е различна.

Как се пишеше историята

Историята, мили мои, е сложно нещо. Сложно и капризно. Колкото повече я познаваш, толкова повече имаш усещането, че нещо не е наред. А, ако оставиш настрана сухите факти и дебелите исторически книги и обърнеш поглед към по-достъпната за масовия читател научно-популярна литература става страшно. Толкова много субективизъм и „поклон“ пред модерното в момента, че няма някъде повече. 

Чета няколко книги, съвременни, български, посветени на историята на отделните градове (много е модерно сега да се пишат во кратце и с любов историите на отделните населени места). И нещо не ми изглежда, както трябва. Гледам през погледа на човек, на когото много дълго време са му набивали в главата колко е важно да умее да борави с извори, да прави безпристрастни (доколкото е възможно) интерпретации и да се пази от изводи, които макар и удобни не са кой знае колко достоверни.  И на доста места се натъквам на чистосърдечна пристрастност и още по-чистосърдечно преписване.

Не, че преписването е нещо ново в историята, но навремето ни казваха, че това е отдавна забравен метод за съчиняване на исторически книги. Че в последните стотина години на почит е работата със „суров материал“ и липсата на страх от това да си изкажеш личното мнение.  Напълно разбираемо е, че това последното не винаги е изпълнимо особено за периоди, за които по принцип изворовия материал е малко. Но това не означава, че писането на научно-популярна литература трябва да се свежда до откровено преписване на по-стари книги, като удобно се възползваме от факта, че в този тип литература може и да се пропусне да се спомене цитираното произведение.

На днешния пазар на научно-популярни исторически книги текста няма значение. Важното е да има картинки. Цветни. Колкото по-шарено, толкова по-добре. Хората са мързеливи, виждате ли.  Не обичат да четат дебели книги. Купуват си книга само по обложката и според броя на илюстрациите. Може и винаги да е било така, но аз чак сега го забелязвам и не ми се иска да го приемам за даденост.

161 години от рождението на Христо Ботев

Дълго се колебах с какво да отбележа рожденият ден на Христо Ботев.  В крайна сметка реших да е с ето това:

Ботев

 

„Идва при мене

задъхан и потен

работник

и казва:

– Пишете за Ботев! –

„За Ботев ли? –
Седам.
Елате във среда
към седем.“

Но ето че среда отдавна премина…
Навъсен, аз пъшкам
и късам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
със влажната пролет
в света
и мъглата.
И нищо не идва.
Безпътната мисъл
в главата се мъти.
В гърдите тревога.
Преставам да пиша,
захвърлям листата,
дълбоко въздишам
и казвам:
– Н е м о г а! –

Събличам се.
Лягам в леглото.
Заспивам.
Но ето пристига
навъсен работник
и пита:

– Написа ли песен за Ботев? –
За Ботев ли?
Чакай…

„Огряват звездите,
след туй на Балкана
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите
и светят очите му
в мрака.“

Работникът бърчи си челото
и пита:
– Това ли е Ботев?
Пиши за жетварите там,
за теглото,
за черните кърви,
що пие земята,
за робската песен
и мъката в нея,
която люлее нивята.

– Какво ще го търсиш
в усоите, дето
и хищника днеска не броди.
Не виждаш ли? – Ботев
в очите свети,
та Ботев е тук, при народа.

– Ти падаш и Ботев ни казва:
„Вдигни го!
И дай във ръката му знаме!“
Подавам ръката си,
ти се надигаш
и крачиме рамо до рамо.

– Това е то Ботев.
А ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота,
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.“

Никола Вапцаров

За котки и кучета може, за прасета – не

Една мисъл не ми излиза от ума в последно време. Възможно ли е правенето на мили очи, връзкарството и протежирането да са толкова разпространени, че правилата и стандартите вече да нямат никакво значение? И нямам впредвид само България. Говоря за света изобщо…

Всичко започна миналата събота някъде по пътя София – Пловдив. Слушах новините по Дарик и там говореха за някакво изказване на член на европейския парламент (не го запомних кой е – моя грешка) по повод руско-грузинския въпрос. Та във въпросното изказване имаше един такъв момент – Да, Грузия може би не е трябвало да навлиза така агресивно в Южна Осетия и да провокира Русия, но да, въпреки това Грузия ще получи покана за членство в НАТО и то в най-скоро време… Факта, че в Грузия се вкарва огромно количество оръжие и грузинците имат леко избухлив нрав няма никакво значение. Факта, че са навлезли дълбоко в територия, населена почти изцяло с руско население и то знаейки предварително как ще реагира Русия (а може би точно заради това) – също. Да не говорим, че позволяване на конфликт точно в тази част на света е един от най-дебелите и чепати колове, които човечеството може да си самозабие в задните части (да ме прощават невръстните читатели за израза). Да се потвърждава с такава увереност при сегашното положение бъдещето членство на Грузия в Алианса е равнозначно на това някой да беше предложил сигурно членство в НАТО на Сърбия непосредствено след нападението над Косово. Но това, което за Сърбия е невъзможно ще се случи на Грузия и то в най-скоро време.

Не искам някой да ме разбира погрешно. Аз харесвам грузинците. Прекрасни хора са. От всички бивши руски републики най-привързана винаги съм била към Грузия. Точно заради буйния нрав и факта, че винаги са оптимисти и си намират повод за веселие. Но в сегашното положение има нещо, което не е както трябва. Не, защото Русия е свръх сила, която винаги трябва да получава своето. А, защото в еднакви ситуации трябва да се постъпва по еднакви правила. И тук идва мястото на реалния проблем. И това не е нахлуването на Грузия в Южна Осетия. Не е и нахлуването на Русия в Грузия. Реалният проблем е, че Косово създаде прецедент и докато великите сили все още се чудят каква ще бъде най-правилната постъпка в случая някои решиха да се възползват от ситуацията. Възползваха се правилно и прецедентът скоро ще бъде правило. И това правило ще създаде много проблеми.

Ние сме любопитни да разберем защо тук е така бедничко

След почти три години работа в музейната сфера с прискърбие трябва да отбележа, че българинът е на прага да се превърне в самодоволен, безмозъчен, но за сметка на това изключително критичен турист. Без всякакво уважение към историята, културата и бита, но затова пък налитащ, като невидял на всякакви бляскави, звънтящи и посредствени неща. Мен лично, като археолог това много малко ме трогва. Безразлично ми е дори. Но е обидно за културните институции, като цяло, а най-вече за работещите в тях. Защото в тази държава хубавите неща стават бавно, когато стават. А още по-бавно стават в музеите. Тези последните всичките до един все още са държавни. Като изключим НИМ и музеите към БАН, всичките са на общинска издръжка. А общините са пълни с хора, които те гледат с тъп овчи поглед, когато им споменеш, че ти трябват средства за нови витрини и експонати. Такива неща им се струват излишни, защото на някой, някъде му е хрумнало, че може да практикува културен туризъм и да печели от него, влагайки минимум средства…

Но не затова ми беше думата, а за българския турист. Миналата седмица в четвъртък някъде в късния следобед в музея дойде посетител. На вид нормален. Преди да престъпи прага дори любезен. После обаче влезе в експозицията и първите му думи бяха „Бедничко е тук…“. Сега… музеят, в който работя е общоисторически. Имаме си и природонаучен отдел, че и Крепост, а дори и пещера. Като изключим птичките и тревичките другата ни експозиция е почти изцяло етнографска. Пише го в упътването. Виждали сте етнографска експозиция предполагам. Една такава битова, обикновено помещаваща се в стара къща /нашата къща е на 197 години/. Много панички, лъжички, хурки и носии. Никога претенциозно богата и бляскава, но за сметка на това най-близката среща, която бихме могли да имаме с ежедневието на дедите ни. А онзи господин я нарече „бедничка“, после добави „постничка“. Това са точните му думи. Не използвам нарочно умалителни. На всичкото отгоре говореше за себе си в първо лице множествено число и ме прекъсваше непрекъснато докато говоря. Може би му имаше нещо, за да се държи така. За съжаление обаче не е само той. И въпреки, че малко хора говорят за себе си в множествено число по-голямата част от посетителите, които съм посрещала през последните две години и половина са също толкова нахални и непочтителни. И вечно искащи нещо повече. И вечно мрънкащи, че не им е достатъчно интересно и забавно. Все едно, че са тръгнали на панаир, а моето задължение е да им изнеса спектакъл. Миналата година една мила наглед дама прекъсна екскурзоводката на Крепостта, докато изнасяше беседа с думите „не ни занимавай с глупости, а ни разкажи някоя легенда!“. Не, сериозно говоря. Точно така каза. А от мен се иска да съм мила и любезна, да отговарям на всички въпроси коректно, защото видите ли хората са тук, за да научат нещо. За да видят неща, които ако не бяха тук отдавна щяха да са забравени. За да съживят връзката си с миналото, да се докоснат до корените. Разбирам, че на хората им се иска да видят интересни неща. И на мен ми се иска да работя в нов, добре подреден и просторен музей. Защо не и в музей на открито. И да имам достатъчно средства да се погрижа обекта, който разкопавам да е своевременно консервиран и реставриран, за да имат хората възможност да видят какво е било тук преди 16-сет века. Но засега само ми се иска. И ми се налага да стискам зъби и да търпя не само липсата на  достатъчно средства, но и неуважението и намеците, че сме излишни, ако не откриваме и не показваме на преситените туристи златни дрънкулки.               

Не бе небето ти небе…

За главите на подпалвачите в Гърция вече се предлагат награди. Местни организации привикват населението на бунт срещу властта, заради безхаберие и небрежност. Реакциите на гърците не са никак прекалени. Нещо повече – напълно правилни са. Защото стотици декари горяща земя в страна, в която земеделските площи винаги са били лукс и повече от 60-сет човешки жертви изискват реакция. Та макар и тя да е сляп гняв. И в следствие на тази реакция ще има съдени и наказани.

Това горното е важно. Поучително е. Понеже у нас се шири мнението, че видиш ли гърците не са добри хора. Гадни, подли, хитри ромеи са. Все гледат да те прецакат, за да седнат отгоре. За да вземат най-доброто парче от баницата. И безспорно последователите на идеята за „Велика Гърция“ не са най-свестните представители на човечеството. Нито пък са най-добрите съседи. Нито сол ще ти дадат, ако им поискаш назаем, нито ще ти гледат кучето, ако се наложи. Но въпреки всичко гърците са съседи за пример. Защото отстояват себе си. Грижат се за своето. Протестират при нужда. Мълчат при нужда. Гледат се в очите и си тропат с крак. Милеят за държавата и тя им отговаря със същото, защото е наясно, че ако не го стори ще гори от четири страни.

Нашата държава от друга страна знае, че каквото и да стори реакция от страна на народа няма да има. Пожарите са жив пример. Хванаха част от онези, които предизвикваха пожарите в района от Монтана до Белоградчик и после ги пуснаха. Дори не ги набиха. Защото зад гърбовете им стоят прекупвачите на гора, които след пожарите подложиха района на гола сеч и разпродадоха дървесината на безценица. Голямо чудо, че имало забрана за износ на дървесина – разбичваш дървото на две – три големи трупи и това вече се води обработен материал, който спокойно минава граница. Но не е виновна само държавата. И ние сме си виновни. Протестираме в кръчмите. Готвим бунтове на чаша греяна ракия под лозата в задния двор. Оцеляваме поединично и на всяка цена. Животът ни е олицетворение на онази приказка – „Всички искат да отидат в Рая, но никой не иска да умре.“

Няма да се оправим. Колкото и силна да е родовата памет, колкото и буйна да е кръвта. Колкото и неугасим да е живецът в душите ни. Няма да се оправим. Защото не ни пука истински.         

„Часовизми“

Аз по принцип не се интересувам от политика. Скучна ми е. Не искам да се дразня излишно и въпреки всичките ми усилия така и не успявам да запаметя всичките партии и партийки, минали през българския политически небосклон през последните 129 години. За световния небосклон да не говорим. Но последните два дни нещо не ми излиза от ума: аджаба какво е общото между световната политика и часовника на Джордж Буш – младши?

Толкова коментари чух по въпроса, толкова пъти го дадоха в централните и недотам централни новинарски емисии, толкова се изписа по този въпрос, че човек като мен, който и представа си няма от съвременното политическо състояние на света остава с впечатление, че сме паднали до там да се занимаваме с един часовник вместо с държавните дела. Ама това бил часовника на Буш и му го свили албанците, видиш ли. И остави настрана часовника и настрана албанците /горди мюсюлмани по между другото, при които за кражба наказанието не е никак леко/, но големият въпрос е – как са успели да „преборят“ прословутата охрана на уж най-пазения човек в света? С викове и ръгане с лакти! То набеденото за враг № 1 целокупно мюсюлманско братство е способно на всичко, но чак пък такива свръхспособности…

   Както и да е! Всяко чудо за три дни, както казват старите хора. Утре вече никой няма да се сеща за прословутия часовник. Ако имаме късмет след някоя и друга година за нищо Бушово няма да се сещаме. А засега силно препоръчвам на охраната на американския президент да прибира всички негови лични ценни вещи на сигурно място преди всяко излизане на разходка.  

„От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?“

Човешката памет е къса. Къса и строго избирателна. Помнят се само най-важните неща – онези, помагащи ни да оцелеем. Домът, семейството, приятелите, дните, в които сме били най-силни и онези, в които сме били най-слаби. Но най-добре се помнят лицата на враговете. Издигнали сме омразата и стремежът към отмъщение в някакъв странен култ сякаш именно те са искрата, която поддържа живота ни. Сякаш са единственото, което му придава смисъл.

Неприятни мисли. Но те са първото нещо, което ми идва на ум докато слушам и чета всичките коментари около онова българо-немско изследване, посветено на Батак по време на Априлското въстание. Не, че искам да оправдавам хората, които се опитват да отричат случилото се там през онези три мъчителни денонощия, но след първия изблик на гняв и най-искрено желание да видя отново Райхстага, подпален от четири страни нещо много неприятно се загнезди в ума ми. Когато се каже „Батак“ днес в представите на всеки се появява онази картина на изгорения до основи град и барикадиралите се в църквата „Св. Неделя“ две хиляди души. Именно това. Никой не си спомня за „Батак – Хайдушкото гнездо“, „Батак – градът на 283-те чарка“, „Батак – градът на търговците, занаятчиите и просветителите“. Всички си спомнят Въстанието и Клането. Нищо градивно няма в тези спомени. Те са по-скоро като жигосан знак в родовата ни памет. Знак, който крещи: „Не забравяй! Не прощавай!“. „Мрази!“ С цялата омраза, на която е способно едно човешко същество. Сякаш тази омраза би могла да излекува раните, да успокои духа, да помогне на мъртвите да намерят покой. Или, което е още по страшно – да помогне на живите да оцелеят.

Сигурно не съм права. Сигурно човек има нужда точно от тези най-мъчителни спомени, за да запази духа си жив и главата си гордо вдигната. Нужно е да се помни, че и в най-тежките моменти човек успява да остане здраво стъпил на земята, да гледа смъртта в очите и да пее. Като войниците на Самуил – слепи, но упорито вървящи напред и все напред, за да може последната им капка кръв да ороси родната земя. Като девойките, политащи към дълбините на морето с единствената мисъл да не се предадат на безмилостния враг. Като хайдутина, вървящ към бесилото с гордо вдигната глава сякаш не отива на смърт, а на сватба…

http://www.slovo.bg/Иван Вазов – Възпоминания от Батак