Дойдох да видя слънцето

Аз попитах свободния вятър

как да бъда и млад, и любим.

Отговори ми волният вятър:

„Като вятър бъди, като дим!“

 

Аз попитах морето могъщо

битието какво отреди.

Отговори морето могъщо:

„Като мен многозвучен бъди!“

 

Аз попитах високото слънце

как и аз да изгрея в зори.

Не отвърна високото слънце,

но душата ми чу: „Изгори!“

 

Балмонт, Константин: Заветът на битието

 

 

Advertisements

Не забравяй да бъдеш щастлив!

„Умира бавно този, който не пътува, който не чете и не слуша музика, който не открива очарование в себе си. Умира бавно този, който се превръща в роб на навика, минавайки всеки ден по същите пътеки, който не рискува да се облече в различен цвят и не разговаря с непознати. Умира бавно този, който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата, които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца. Умира бавно този, който не променя живота си, когато е недоволен от работата или любовта си, който не рискува сигурността за неизвестното,за да преследва една мечта, който не се решава поне веднъж в живота си да избяга от мъдрите съвети. Не умирай бавно…. Живей днес… Не забравяй да бъдеш щастлив!“

Пабло Неруда

 

bravrainbow

„Загубил всичко, не загубвай себе си“

Когато си на дъното на пъкъла,

когато си най-тъжен, най-злочест,

от парещите въглени на мъката

си направи сам стълба и излез

Когато от безпътица премазан си

и си зазидан в четири стени,

от всички свои пътища прерязани

нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти

и притъмнява в тези две очи

сам слънце си създай и от лъчите му

с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,

на кръст разпъва нашите души.

Загубил всичко, не загубвай себе си –

единствено така ще го решиш!

 

„Към себе си“

Дамян Дамянов

Да бъдеш близо, да бъдеш далеч

Понякога се поглеждам отстрани и се виждам като едно ужасно закостеняло същество упорито отказващо да се прости с миналото. Професионална деформация – какво да се прави. Идеята, че съществува време и място, в което хората имат силата и въображението да се движат напред и нагоре, необременени от дребнавост е изключително съблазнителна.

Една от основните прояви на това мое отношение към света се изразява в почти пълен отказ да приема, че съвременната българска литература може да стъпи и на малкия пръст на българската литература отпреди четвърт век (за тази отпреди век просто не ми се и помисля). Сигурно това е защото ми липсва достатъчно информация т.е. прочит на достатъчно книги. Съгласна съм – не чета достатъчно съвременна българска литература. От това, което съм прочела не успях и да ожаднея за повече. Основната тема не ми харесва. Човек остава с впечатлението, че колкото по – тъмно става ежедневието толкова повече негативизъм и отрицание носи литературата. Да наясно съм, че литературата е и огледало на реалността, но много съжалявам това никак не ми е приятно. Може би, защото знам, че има и други литературни жанрове, освен тези, имащи за цел единствено отразяването на действителността.

Наистина ли в България пазара е единственото, което определя за какво ще пишат младите български писатели и поети? Защото аз не искам вече да чета за българите в чужбина, за емигрантите, завърнали се в Родината (която за мен е свещена, а те упорито мразят), за престъпността и за това колко сме го достигнали дъното. Искам си птичките и пчеличките. Добрата фантастика и добрите криминални романи. Знам, че навремето българските писатели не пишеха основно и само социална литература и апелирам отново да я оставят на заден план.  

Много негативно съм настроена днес и това не е без повод. При последното ми посещение в книжарница миналият четвъртък реших да си взема някаква българска книга. По препоръка (което правя рядко и очевидно има защо) си взех „Антихтонът на Данте“ на Людмила Филипова и сега се чувствам прецакана. Все още не съм асимилирала книгата, както трябва и не мога да определя какво точно предизвиква негативните ми емоции, но те са факт. И не, няма да я чета втори път, защото аз на книги втори шанс не давам.  

 За успокоение на нервите от дълбоките дебри на библиотеката си извадих ето това:

 

Любен Дилов поне няма начин да ме разочарова. Дори и след няколко препрочитания.

Там някъде…

Подсетиха ме ето тук http://odknews.wordpress.com/2010/04/25/petia_dubarova/ , защото аз за мой срам бях забравила, че днес, ако не си бе отишла толкова нелепо Петя Дубарова щеше да навърши 38 години.  

Стихотворението по – надолу не е моето най – любимо нейно стихотворение, но е това, с което винаги ще свързвам това невероятно момиче.

„Там някъде…“  

Там някъде в облаци, в луди лози,

от мигли запазили дъх на сълзи,

от морския дом на соления рак,

от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен

(когато не е нито нощ, нито ден)

не плах, сивоок, бледосинкав и тих,

а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце

и моето момичешко пъстро сърце

вибрира в мен като щастлива пчела,

Не чакам познатото тръпно „Ела“!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,

на моите мисли блестящият рой

той грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз

попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен фонтан

изригва от мекия свод разлюлян.

А някаква матова странна зора

ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко във хиляди живи води,

в делфини, в звезди, невидени преди,

в събуждане кратко на морския фар

откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,

реален и жив като ден и въпрос,

е моят стих – трескав и толкова млад,

единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след моя живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.

Литературен петък

Днес по повод официалният Ден на книгата реших да положа началото на изпълнението на една своя стара идея – литературният дневник. По – скоро нещо, като „книга на седмицата“, отколкото „какво чета в момента“.

И така, като за първи път: Михаил Лермонтов  – „Парус“

Белеет парус одинокой
В тумане моря голубом!..
Что ищет он в стране далекой?
Что кинул он в краю родном?…

Играют волны — ветер свищет,
И мачта гнется и скрыпит…
Увы! Он счастия не ищет
И не от счастия бежит!
Под ним струя светлей лазури,
Над ним луч солнца золотой…
А он, мятежный, просит бури,
Как будто в бурях есть покой!