В съня си океани сини виждам

Disclaimer/Уточнение – настоящият разказ е вдъхновен (а света, в който се развива действието почти изцяло заимстван) от Сивостенския ролеви проект „Океане“. 

 

Светът беше изумрудено син. И толкова светъл и топъл, че душата ми копнееше да го прегърне и съхрани така чист и прекрасен завинаги. Стъпвах по килим от меки жълтозелени лист, ухаещи на дъжд, а пред очите ми към небето бавно се издигаше стълба от разтопено стъкло. Виеше се и оформяше приказни бели и многоцветни прозрачни фигури. Потъваше в Океана и чувах как стъклената и душа припява тихо и нежно успокояваща мелодия…

– И после?

– Какво „и после“?

-Какво се случи след това?

След това… се събудих… както винаги… – Ар млъкна и се загледа навън.

Айа седеше мълчаливо до него на пода на малката и стая и търпеливо го чакаше да се върне отново в истинския свят. Не му беше за първи път да седи така, зареял невиждащ поглед в небето и макар да бяха родени в един дом и в почти един и същи миг тя така и не успяваше да проникне в тайнствения му нов свят.

Вратата внезапно се отвори и в стаята влетяха по-малката и сестра и нейните приятелки. Въздухът се изпълни с аромат на мед и ванилия и неспирен поток от безсмислени думи. Ар намръщено се обърна по посока на досадния шум, измърмори нещо под носа си и стана.

– Отивам у майстор Кхо – тихо каза той и излезе.

Айа остана да седи на пода до прозореца, стараейки се да не обръща внимание на глупавите приказки на сестра си и малката и компания. Но след известно време не издържа, изправи се и излезе. 

Селото бе окъпано в светлина. На Айа и се наложи за миг да затвори очи, за да спрат да подскачат слънчевите зайчета. Когато отново ги отвори светът пак имаше нормалният си искрящо зелен цвят.

Обедната жега бе принудила жителите на Каргас да се скрият в домовете си и улиците бяха пусти и тихи. Айа се огледа наоколо, въздъхна отчегчено и заслиза бавно към речния бряг. На брега положението не бе по – различно. Реката се влачеше лениво в тясното си корито и нито една вълничка не набраздяваше повърхността и. Айа седна на един плосък камък и потопи крака във водата. Пареше. Но все пак бе по-приятно от допира на кожените и обувки.

Откъм селото прозвуча дълъг, протяжен звук… „Пладне е“ – промърмори момичето… „Едва пладне…“ Поредният безкраен ден.

Айа обожаваше това време от годината с неговите ярки цветове и неизброими ухания, но в последно време силната светлина на двете слънца и идваше в повече. Подтискаше я… Но най-много я притесняваше тишината. Не само светът наоколо бе стаил дъх. Хората сякаш бяха започнали да живеят в страх от всяко излишно движение, всеки неволно извисил се глас. Колкото и досаден да бе ежедневният шум, изпълващ къщите и тесните улички на селото липсата му, пораждаше безпокойство. Сякаш всичко наоколо бе затаило дъх в очакване нещо да се случи.

А Ар сънуваше стъклена стълба, водеща към небето…

Реклами