365: „Крокодилът Гена и неговите приятели“

В града, където попадна Чебурашка, живееше и крокодилът на име Гена. Всяка сутрин той се събуждаше в малкия си апартамент, измиваше се, закусваше и отиваше на работа в зоологическата градина. Там Гена работеше като… крокодил.

Щом пристигнеше, той се събличаше, закачаше костюма, шапката и бастуна си на един пирон и лягаше на слънце край басейна.

На клетката му имаше табелка с надпис:

krokodilyt_gena_2_2

Когато работният му ден свършеше, Гена внимателно се обличаше и тръгваше към къщи, към своя малък апартамент. Там четеше вестници, пушеше лула и по цяла вечер си играеше сам на морски шах.

Веднъж, когато загуби от себе си четирийсет пъти, му стана много тъжно.

„Защо винаги съм сам? — помисли си той. — Непременно трябва да си намеря приятел.“

Взе молив и написа следната обява:

 

krokodilyt_gena_2_3

 

Още същата вечер разлепи обявата из града и зачака.“

Едуард Успенски: „Крокодилът Гена и неговите приятели“

 

 

Advertisements

365: Астрид Линдгрен, „Роня, дъщерята на разбойника“

ilon wikland_ronia the robbers daughter_07

„В нощта, когато се роди Роня, над планината вилнееше гръмотевична буря. Беше такава злокобна нощ, че всички горски твари и духове, които обитаваха Матисовата гора, се изпокриха уплашени в дупките и скривалищата си. Единствено жестоките диви витри, които предпочитаха бурята пред всяко друго време, се чувствуваха прекрасно и с вой и писък прелитаха над разбойническия замък, кацнал върху Матисовата скала. Крясъците им безпокояха Ловис, която чакаше да роди, и тя помоли Матис:

— Прогони злите витри, да стане малко по-тихо, инак няма да чувам какво пея!

Там е работата, че Ловис пееше, докато раждаше. Така е по-леко, твърдеше тя, а и малкото сигурно ще бъде по-весело, ако се появи на бял свят, посрещнато с песен.

Матис грабна арбалета и пусна две стрели през бойницата.

— Махайте се, диви витри! — изкрещя той. — Тази нощ се ражда моето дете, ясно ли ви е, вещици проклети!

— Хо-хо, тази нощ ще се роди неговото дете — нададоха вой витрите, — дете на гръмотевичната буря, дребно и грозно ще да е, хо-хо!

Тогава Матис стреля още веднъж право срещу ятото. Но те само се изсмяха подигравателно и отлетяха с гневни писъци над горските върхари.

В това време, докато Ловис лежеше и раждаше с песен на уста, а Матис се разправяше с дивите витри, колкото му държаха силите, разбойниците му бяха насядали около огъня в голямата каменна зала и ядяха, пиеха и вдигаха не по-малко врява от витрите. Все за нещо трябваше да се заловят, докато чакаха, а и дванайсетимата горяха от нетърпение да видят какво ще стане там, горе, в стаята на кулата. Защото през целия им разбойнически живот в Матисовия замък никога не се бе раждало дете.

Най-нетърпелив от всички беше Пер Черепа.

— Няма ли най-сетне да се появи тази разбойническа рожба? — въздъхна той. — Остарях, изнемощях и скоро ще настъпи краят на разбойническия ми живот. Добре ще е, преди да отида в гроба, очите ми да видят нов разбойнически главатар.

Едва изрече тези думи, вратата се отвори и вътре се втурна Матис, направо обезумял от радост. С високи весели подскоци обиколи цялата зала и крещеше като луд:

— Имам си рожба! Чуйте какво ви казвам, роди ми се дете!

— Мъжко или женско? — попита Пер Черепа от своя ъгъл.

— Разбойническа дъщеря, какво щастие! — крещеше Матис. — Разбойническа дъщеря, ето я, иде!

И през високия праг пристъпи Ловис, прегърнала детето си. В стаята стана тъй тихо, че не се чуваше ни звук.

— Май ви позадави бирата? — каза Матис. Той пое момиченцето от Ловис и го понесе в кръг сред разбойниците.

— Гледайте! Ако искате да видите най-красивото дете, което някога се е раждало в разбойнически замък!

Дъщеричката лежеше в ръцете му и го гледаше с будни очета.

— Това дете вече разбира и знае от всичко по малко, личи си! — възкликна Матис.

— Как ще му викаме? — попита Пер Черепа.

— Роня — отвърна Ловис. — Отдавна вече съм го решила.

— Ами ако се беше родило момче, тогава? — настоя Пер Черепа.

Ловис го изгледа строго и спокойно отвърна:

— Решила ли съм детето ми да се нарича Роня, то значи ще бъде Роня! — После се обърна към Матис:

— Да я взема ли вече?

Но Матис не искаше да се раздели с дъщеря си. Стоеше и удивен гледаше ясните й очи, мъничките й устица, кичурите черна коса, безпомощните й ръчички и потръпваше от любов.

— Дете мое, в тези малки ръчички вече държиш разбойническото ми сърце — промълви той. — Сам не проумявам как, но е така….“

ilon wikland_ronia the robbers daughter_06ilon wikland_ronia the robbers daughter_34

365: Х. К.Андерсен – „Дивите лебеди“

folkeeventyr-de-vilde-svaner85d38e25b9ae2c59512f33dcd92720e4

„И когато Елиза заспа, присъни й се, че хвърчи високо из въздуха към палата на Фата моргана, а насреща й излиза една фея, прекрасна и светла, но все пак подобна като две капки вода на оная бабичка, която й даде ягоди в гората и разказа на Елиза за лебедите със златните корони на главите.

— Твоите братя могат да се спасят — рече феята. — Само ще имаш ли достатъчно смелост и търпение? Вярно е, че водата е по-мека от твоите нежни ръце и все пак изглажда камъните. Но тя не усеща болките, които твоите пръсти ще усетят. Тя няма сърце и не може да изпита оня страх и мъка, които ти ще трябва да изпиташ. Виждаш ли тая коприва в ръцете ми? Също такава коприва расте около пещерата, в която спиш, и само тя и оная, която расте в гробището, може да ти послужи за твоята работа — запомни добре това. Ще накъсаш от тая коприва, макар че ръцете ти ще се покрият с мехури, после ще я стъпчеш с нозе и ще изпредеш от нея прежда. От тая прежда ще изплетеш единайсет ризи с дълги ръкави, ще метнеш тия ризи върху единайсетте лебеда и магията ще се развали. Но помни, че от оня миг, в който почнеш работата, докато я свършиш, ти не трябва да продумаш нито думица, дори това да продължи години. Първата дума, която изречеш, ще прониже като нож сърцата на твоите братя. Техният живот виси на върха на езика ти! Помни това!

И феята допря копривата до ръцете на Елиза. Девойката усети болка като от изгаряне и се събуди. Беше вече съвсем светло и до нея на земята лежеше стрък коприва, също като оная, която бе видяла насън. Тогава Елиза излезе от пещерата и се залови за работа.

С нежните си ръце тя започна да къса страшната коприва, която пареше като огън. По ръцете и по нозете й се издуха големи мехури. Но тя търпеше с радост болките само за да спаси скъпите си братя. Тъпчеше копривата с боси нозе и предеше от нея зелена прежда.

Когато слънцето залезе, братята се върнаха и се изплашиха, като видяха, че сестра им не продумва думица. Но щом погледнаха ръцете й, те разбраха на каква жертва се е решила тя заради тях и най-малкият заплака. И там, където капнеха сълзите му, болката намаляваше и мехурите изчезваха…“

ev_0035

365

Предизвикателствата никога не излизат от мода. Около мен всички или предизвикват някого или отговарят на предизвикателство или предизвикват сами себе си. Има ги всякакви от тичане и катерене през надяждане и надиграване до безумните на моменти списъци „100 неща които трябва да…“. Аз не си падам по предизвикателствата, но в крайна сметка, колкото и да не ми се иска трябва да призная, че понякога те се явяват цел, в която има доста смисъл и път, който всеки трябва да извърви поне веднъж.

Затова стартирам мое собствено предизвикателство.В следващите 365 дни (като е предизвикателство ще е стандартно) ще направя по една публикация за всяка от любимите си детски книги (приказки, разкази, повести, романи и поезия). И тъй като съм алергична към литературната критика и необичам да уча хората какво и как да четат никой не бива да очаква литературен анализ.

И така, като за начало:

the_neverending_story_by_goldendaniel-d3k437e

Михаел Енде, „Приказка безкрай“

„Странно нещо са човешките страсти, а децата не са по-различни в това отношение от възрастните. Онези, които са обхванати от тях, не могат да ги обяснят, а другите, които никога не са изпитвали подобно нещо, не могат да ги проумеят.
Има хора, които рискуват живота си, за да покорят един планински връх. Никак, дори и самите те, не могат точно да обяснят защо правят това. Други се погубват, за да спечелят сърцето на дадена особа, която не ще и да знае за тях. Трети пък се провалят, защото не могат да устоят на насладите на търбуха или на шишето. Някои затриват цялото си състояние, за да спечелят в хазарта, или жертват всичко за фикс идея, която никога не може да стане реалност. Други мислят, че могат да бъдат щастливи само ако са някъде другаде, и цял живот обикалят по света. Има и такива, които не могат да си намерят покой, преди да се доберат до властта. С две думи, колкото хора — толкова страсти.
За Бастиан Балтазар Букс това бяха книгите.
Само който никога не е прекарвал по цели следобеди над една книга и не е чел с пламнали уши и разрошена коса, забравил къде се намира, без да усеща ни глад, ни студ…
Само който никога не е чел на светлината на фенерче, завит презглава с одеялото, защото татко или мама, или някоя загрижена персона е загасила лампата с добронамереното обяснение, че вече е време за сън, защото утре трябва да се става рано…
Само който никога не е проливал явно или тайно горчиви сълзи, защото една прекрасна приказка е свършила и трябва да се раздели с героите, с които е преживял толкова приключения, които е обичал и на които се е възхищавал, за които е треперил и се е надявал и без които животът му се е струвал празен и безсмислен…
Само който не е изпитвал подобно нещо, вероятно не ще проумее онова, което направи сега Бастиан.“