Don’t Say It’s Over

„Гън“ щели да издават нов албум. За незапознатите „Гън“ са група от Глазгоу, активна в периода 1987 – 97г. Събрала се отново за концерти през 2008г. Причислявани, незнайно защо към глем метъл групите и известни /крайно несправедливо според мен/ основно, а за много хора и единствено, с кавъра „Word up“.

Та „Гън“ ще издават нов албум. Принципно съм „за“, защото тази група принадлежи към изключително заслужаващото си поколение, излязло на сцена през втората половина на 80-те. За съжаление има и едно леко пропълзяващо иззад ъгъла „не“, свързано с факта, че единайсет години прекъсване за една група са си много време. Реюниъните на групи, като „Екстрийм“ и „Алис ин чейнс“ са по – скоро изключение, отколкото правило. И въпреки всичко новият „Гън“ ще бъде чинно изслушан. От любопитство и от доста голяма доза носталгия по 90-те. Когато групите имаха лице, съдържанието все още намираше начин да доминира над опаковката и модерно не означаваше откраднато, изсмукано от пръстите и направено с цел единствено да се продаде.

Advertisements

Денят, в който се събудих

Незнам защо, но понякога ми е много трудно да си спомня точният момент, когато нещо наистина важно се е случило в живота ми. Нямам предвид рождените дни, семейните празници и приятелите. Става дума за онези другите моменти, променили начина, по който гледам на света.

Например нямам никакъв спомен кога за първи път отворих книга на Хемингуей. Спомням си книгата – „Зелените хълмове на Африка“. Спомням си, че не се отлепих от нея, докато не обърнах и последната страница. Беше лято. Горещо и сухо. Намерих книгата в семейната библиотека. Корица с преобладаващо оранжево, антилопа отпред. Пожълтяла хартия, дребен шрифт. По това време вече се бях пристрастила към четенето. Четях всичко, което ми попадне, по всяко време и навсякъде. Спомням си, че дотогава не бях попадала на книга, чийто свят да се опитва да те обгърне така плътно, създавайки неподозирани усещания за мирис и цвят. И онова опияняващо чувство, че се е случило нещо важно. Незнаеш какво, но нещо в живота ти се е променило завинаги.

Днес не си спомням дори на колко години съм била в онзи момент. Нито какво ме е накарало да посегна към тази книга. Знам само, че тогава за първи път осъзнах, че не искам живота ми просто да премине. Искам го да тича, да крещи, да плаче и да се смее, да поема всяка глътка въздух сякаш му е за последен път. Днес дори не си спомням за какво се разказва в тази книга. Но помня, че миришеше на опалена от яркото лятно слънце трева, пръст и свобода.

Виж текста на всяка песен на Джон Лий Хукър, която съм чула някога помня почти наизуст. И мига, в който музиката на този човек нахлу в живота ми също си го спомням много добре. Бях на 14-сет. Валеше сняг. Касетата имаше черно-бяла обложка. Беше късно следобед. В неделя. И осъзнаването, че някой може да изтръгне душатата ти и да я поведе на пътуване към най-тъмните места, до които може да достигне човешкия дух бе толкова разтърсващо, че в този момент имах чувството, че за първи път използвам истински сетивата си. Че до този миг съм живяла със затаен дъх и сега за първи път дишам свободно. Невероятно и плашещо чувство.

Сега, толкова години по-късно тази музика все още кара душата ми да се губи из дебрите на свят, където времето няма значение. Важни са само любовта, свободата и смъртта, клечаща като куче в краката ти и търпеливо чакаща да кажеш последно „обичам те“ на живота.

За любовта… и за омразата…

 Това ми остана в наследство от един мой добър познат. От една вечер през лятото на 95-та. От централния плаж на Царево. Същия ден бяхме намерили умрял делфин, изхвърлен на брега. Имаше много чайки, водата беше мътна и пълна с водорасли, небето оловно сиво и миришеше на мърша… Отне ни доста време и доста водка, за да отмием тази миризма.

Шепа рибешки люспи

Преди няколко вечери гледах „Черна котка, бял котарак“ за незнам и аз вече кой път. Докато течаха финалните надписи ми хрумна, че ако трябва да опиша нещата, които заемат важно място в живота ми филмите на Емир Кустурица ще са на едно от челните места. Те присъстват в почти целия период на порастването ми.

Не си спомням кога точно се случи, но в един момент някъде във времето на 13-тата или 14-тата ми годишна започнах да се притеснявам, че един ден там на финалната права ще осъзная, че животът ми прилича на стара, студена къща, пълна с мъртви вещи и нищо и никой няма да е в състояние да ме убеди, че не съм живяла напразно. Незнам откъде ми беше хрумнало, но тази мисъл се бе загнездила в ума ми и не спираше да ме тормози. И, за да се освободя от нея започнах да колекционирам спомени. Беше времето, когато откривах Хемингуей и мисисипския блус. Казандзакис, Фелини и страха от осъзнаването, че животът ти е изцяло в твои ръце.

Зимата на 93-та един приятел успя да ме убеди да отида да гледам американският експеримент на Кустурица. Не исках. За мен Кустурица беше и си остава човекът, който материализира в звук и образ балканската душа. Човекът, който чрез камерата отдава почит на комично-трагичния, неподправен, болезнено реален живот на хората, родени на кръстопът. Но в крайна сметка отидох. Сблъсках се с една от онези киноленти, които приличат повече на низ от картини, звуци и аромати, отколкото на обикновен филм. Искаше ми се да мога да кажа, че не ми е харесал. Че за разлика от всичко, което е направил Кустурица преди и след това този филм не успява да докосне онова скритото дълбоко вътре в душата. Онова, което ни прави такива каквито сме. Но не мога.

И до днес гледам на „Аризонска мечта“, като на експеримент. Опит да се освободи една отдавна затворена в клетка човешка душа. Крехка надежда, че в един свят, където всичко върви в строги коловози човек все още има право да мечтае и да се бори за мечтите си. И до днес този филм остава един от най-ярките ми спомени. Спомен, ухаещ на греяно вино и печени ябълки. Спомен от мига на осъзнаването, че най-доброто, което човек може да направи за себе си е да остави душата си да лети свободна.