Close encounters of the third kind

Притеснителен. Това е първото, което ми хрумва, когато се сетя за „Близки срещи от третия вид“ на Спилбърг. Притеснителен не във варианта му на напрегнат или плашещ, а притеснителен, като истеричен, умишлено драматизиран и … ами объркан. И все си мисля, че това всъщност е била и идеята: Днес няма да правим филм за нашествие на зли извънземни. Днес ще правим филм за момента, в който хомо сапиенс сапиенс осъзнава, че не е сам във Вселената и как точно се чувства след това.

Но да започнем отначало: Рой Ниъри, електротехник от малък град в Индиана преживява нещо, което смята за среща с извънземни. Обсебен от идеята за летящата чиния, светлините в небето и звуците от един чужд свят той постепенно се изолира от семейството и приятелите си. И прекарва цялото си време в рисуване и пресъздаване от всякакви налични материали, включително и храната в чинията си на вечеря на непознат за него висок хълм, приличащ на кратер на вулкан. Неговата съгражданка Джилиън, самотна майка, не спира да рисува същия този хълм до една вечер, в която над дома й се извива странна буря. Светкавиците, силните звуци и светлините изчезват внезапно така, както са се появили, но с тях изчезва и малкият син на Джилиън.

Група учени, от различна националност изследват странни явления, свързани с внезапното появяване насред нищото на непокътнати, но без екипаж изчезнали преди години военни самолети и кораби. По същото време започват да зачестяват и съобщенията на цивилни граждани за не идентифицирани летящи обекти, започнали неочаквано гръмотевични бури и ярки светлини в небето. По време на изследванията си учените засичат съобщение от Космоса, дошло в отговор на тяхното собствено съобщение, което за разлика от стандартния поздрав представлява мелодия, базирана на музикалния метод на обучение на Кодали. И оттук насетне започва едно леко дезориентирано паническо лутане и тичане в мрака.

„Близки срещи от третия вид“ макар и не точно моят тип филм е филм, който искрено ви препоръчвам да гледате. Защото е интересен. Защото е смислен. Защото е направен качествено и с любов към детайлите. Защото, докато гледате изпадналите в паника жители  на Мънси, Индиана, увлечените от идеята за вселенски разум учени, праволинейните, решени да скрият всичко от всички военни постепенно се оказвате в плен на романтичния идеалист Стивън Спилбърг. И така бавно и полека осъзнавате, че когато извънземните решат да посетят планетата Земя не е важно какво ще направят те. Важното е какво ще направим ние. Така че, за Бога братя, следващия път, когато видите летяща чиния не стреляйте по нея. Те може би идват с мир.

 

Визитка: „Близки срещи от третия вид“ ( „Close Encounters of the third kind „, https://www.imdb.com/title/tt0075860/awards?ref_=tt_awd  ), 1977г. Режисьор и сценарист: Стивън Спилбърг, в ролите: Ричард Драйфус, Франсоа Трюфо, Тери Гар и др.

 

 

Интервю с вампир

 

 

 

 

„The world changes, we do not, there lies the irony that finally kills us“

Преди няколко дни гледах за пореден път „Интервю с вампир“. Все още се учудвам как след толкова години този филм не е успял да ми омръзне. Харесвам този филм не, защото е филм с вампири, а защото е филм с вампири, за които ако поставиш на везните безсмъртието на душата и безсмъртието на тялото, тялото в почти всички случаи губи. „Интервю с вампир“ е филмът, заради когото обичам Брад Пит, мразя Том Круз и сърце не ми дава да нарека Кирстен Дънст глуповата и лишена от талант.

„Интервю с вампир“ (с оригинално заглавие Interview with vampire: The Vampire chronicles) е базиран на едноименния роман на Ан Райс. Историята започва с това, че журналистът Даниел Малой отива да вземе интервю от мистериозния Луи дю Лак и постепенно е принуден да осъзнае факта, че слуша историята на двеста годишен вампир. А историята на Луи не е история, която бихте искали да пропуснете. И тя започва така: по време на пътуването си из земите на Новия свят вампирът Лестат пристига в Ню Орлиънс и там случайно среща младия земевладелец Луи дю Лак. Луи е съкрушен от загубата на жена си и дъщеря си и води живот, който бавно го приближава до смъртта. Дали от скука или от желание да се сдобие със спътник Лестат решава да дари Луи с дара на безсмъртието. Но вместо да бъде вечно благодарен и безкрайно щастлив младият Луи започва бунт срещу новата си същност. След години прекарани в самосъжаление и пиене на животинска кръв Луи намира малката Клаудия, която току що е загубила майка си и моли Лестат да спаси момиченцето, като го превърне във вампир. Желанието на Луи обаче ще доведе до последствия, които самият той ни най-малко не е очаквал. Той не просто няма да получи опрощение за живота си на прокълнат, но и ще трябва да продължи да живее с резултата от избора, който е направил. Избор, който се оказва не толкова страшен за него, колкото ужасяващ и фатален за малката Клаудия. Защото да погубиш душата на човек, копнеещ за смъртта е едно, но да погубиш душата на дете – съвсем друго. „Интервю с вампир“ не е толкова разказ за вампира и безсмъртния му живот, не е и разказ за чудовището, което копнее за човешка кръв, спи в ковчег и гледа с превъзходство на света около себе си. „Интервю с вампир“ е разказ за това, че отказът да се приемем такива каквито сме в крайна сметка ще ни отведе до момента, в който сами ще искаме да излезем встрани от пътя. Защото какъв е смисълът тялото да е безсмъртно, ако душата вътре е отдавна мъртва.

 

 

 

Kinetoscope: „After Earth“

За толкова години така и не успях да стана фен на М. Найт Шаямалан. В работата му има нещо, което ме притеснява, но това нещо така и не успя да получи име и затова само гледам филмите му, колкото да отбележа, че съм ги видяла. Без излишно вглеждане и без задълбочени анализи. Но „After Earth“ бе така старателно оплют още преди да излезе, а пък след като излезе на мен взе, че ми хареса, че реших да стартирам новата си кино рубрика с него. И така:

„After Earth“, 2013

режисьор – М. Найт Шаямалан, сценаристи – М. Найт Шаямалан, Гари Уита, Уил Смит

в ролите – Уил Смит, Джейдън Смит, Зои Кравиц, Софи Оконедо

Някъде в бъдещето планетата Земя най-после е успяла да се отърве от присъствието на рода хомо сапиенс сапиенс. Последният е бил принуден след тежка екологична катастрофа да си потърси нов дом и сега обитава планета наречена „Нова Прайм“. Мечтата за ново начало обаче е помрачена от войнствено настроени извънземни с неясно потекло, неясни подбуди и неясни цели (унищожи нещо, защото трябва да го унищожиш не е ясна цел, независимо какво ви казват някои), но за сметка на това „въоръжени“ с крайно агресивен биологичен вид, който хората са нарекли „урси“. Урсите са гротескни същества, които Майката Космос е създала слепи, но за сметка на това надарени със способността да „надушват“ страха. Целенасочен, методичен и безмилостен противник. Единственото оръжие, което хората притежават срещу тях е специална група рейнджъри, известни като „фантоми“ – бойци, които умеят да потискат такава силна първична емоция като страха до степен, позволяваща им да станат невидими за урсите. В този прекрасен нов свят живее Китай (Джейдън Смит), момче, отчаяно стремящо се да стане рейнджър поради една единствена причина – неговият баща е Сайфър Рейдж (Уил Смит), първият и най – известен фантом. И както всеки син, така и Китай иска да получи одобрението на баща си, а ако му се отдаде възможност и да стане по-добър войник от него. Като компенсация за положените усилия в тренировъчния лагер момчето получава екскурзия до друга планета. Но по време на полета космическият кораб, с който пътуват Китай, баща му и група рейнджъри попада в метеоритна буря и катастрофира в джунглите на добрата стара Земя.

Сбогувала се веднъж с човешкия род обаче Земята не го иска обратно. Уютният дом се превърнал в екстремно място за оцеляване. Оцелелите след катастрофата Китай и Сайфър трябва да изпълнят една почти непосилна задача – да се доберат до озовалата се на няколко дни път задна част на кораба, където да намерят резервния комуникатор, с чиято помощ да изпратят сигнал за помощ. И тъй като Сайфър е тежко ранен честа да изпълни мисията се пада на младия Китай. А освен всичко останало някъде в джунглата дебне освободилата се от клетката си урса, която екипажът на кораба е прекарвал с цел осигуряване на по-реалистични тренировки на новите попълнения от рейнджъри. Оттук нататък започва едно класическо приключение, по време на което младият герой, наставляван от баща си не само трябва да достигне успешно целта, но и да пребори чудовището и да преоткрие себе си.

Нещата, които успях да харесам в новата творба на Шаямалан:

Преродената Земя е много красива и пълна с живот. Историята макар и не нова е разказана правилно. Въпреки, че това е филм, чието действие се развива в далечното бъдеще хай-тек технологиите са сведени до наличието на космически кораби и облекло, което си сменя цвета, ако притежателят му е в опасност. Дърво, кожа и старомодни хладни оръжия – това използват хората след столетия прекарани далече от Земята.  Уил Смит е почти напълно лишен от емоции – роля, с която досега си мислех, че му е невъзможно да се справи. Зои Кравиц прави малка, но заслужаваща си да бъде гледана роля.

И някои критики: Джейдън Смит трябва да се упражнява повече и много по-упорито преди отново да го пуснат на голям екран. Историята на места беше мъничко недоразказана. Уж негостоприемната Земя прояви негостоприемствеността си с един паразит, стадо павиани, гигантски орел с майчински инстикти и странни климатични прояви. … А – и вулкан.

В общи линии „After Earth“ се оказа един приятен за гледане филм. Само дето идеята на Уил Смит да се снима със сина си този път за разлика от „The Pursuit of Happyness“ за съжаление не е успяла да проработи напълно. В настоящия момент Джейдън е това, което Уил никога не е бил – трудно изразяващ емоции, неуверен и лишен от чар. Ако играеха по- отделно едва ли щеше да личи толкова, но когато споделят един и същи екран разликата се набива на очи.  А това няма как да не повлияе на филма като цяло.